Ако питате мен, идеята си беше прекрасна, но реакцията на Рууто бе изненадващо вяла.
— Той вероятно ще каже, че не му се ходи… — тихо промърмори синът ми. — Професора мрази шумните места…
Преценката му улучи право в целта. Доста се бях измъчила, докато успея да го заведа до бръснарницата, а бейзболният стадион беше пълна противоположност на любимото му спокойствие.
— И освен това, как очакваш да ти обещае? Той не може да подготви съзнанието си.
Рууто винаги ме изумяваше с прозренията си, които изказваше по отношение на Професора.
— …Да подготви съзнанието си…
— За него всяко нещо се случва изведнъж. Не е в състояние да планира напред във времето. Ще се вълнува много повече от нас. Ако внезапно изскочи толкова голямо събитие, шокът може да го убие…
— Не ставай смешен — прекъснах го. — А, сетих се! Какво ще кажеш, да закачим билета на сакото му?
— Не мисля, че това ще свърши работа — поклати глава Рууто. — Мамо, ти някога виждала ли си някоя от тези бележки с нещо да му е от полза?
— Ами… Всяка сутрин, като идвам, ме сравнява с картинката на маншета си.
— Та той дори не може да направи разлика между теб и мен на онзи портрет, нарисуван сякаш от дете от детската градина.
— Е, безспорно силата му е в математиката, рисуването не му се удава особено.
— Всеки път като видя Професора да пише бележка с онова малко моливче и после да я закрепя върху дрехите си, ми иде да се разплача — каза Рууто.
— Защо?
— Защото изглежда толкова тъжен! — възкликна той и нарочно се нацупи.
Аз замълчах, без да мога да изтъкна някакъв контрааргумент.
— Има и още един проблем — добави синът ми с променена интонация и решително вирна показалец. — Няма да играе нито един от състезателите на „Тигрите“, които Професора познава. Те всички вече са в пенсия.
Това, което Рууто казваше, беше самата истина. Ако никой от играчите от епохата на картите, дето бе събирал, не се появеше на терена, той щеше да изпадне в недоумение и да се разочарова. Даже и десенът на екипите беше различен. Стадионът не е място, спокойно като математическа теорема. Там се подвизават пияни фенове, отвред се сипят ругатни… Притесненията на сина ми бяха основателни.
— Да, съгласна съм. Разбирам какво имаш предвид. Но вече купих три билета — не само за Професора, твоят билет също е тук. Да оставим настрана въпроса дали той ще ходи, или не. Кажи ми ти какво мислиш. Не искаш ли да гледаш мач на „Тигрите“?
Сякаш за да запази достойнство, за кратко сведе поглед, ала се усещаше, че целият е напрегнат, и изведнъж, не можейки да сдържи радостта си, започна да подскача около мен.
— Искам да го гледам! — извиси глас Рууто. — Кой каквото ще да казва, искам да го гледам! Ще отида! Няма никакво съмнение, че ще отида! — Той подскачаше ли, подскачаше, като накрая увисна на врата ми. — Мамо, благодаря ти!
* * *
На 2 юни, деня на мача, времето — нашето най-голямо притеснение — беше чудесно. Качихме се на автобуса в четири и петдесет следобед и потеглихме.
Нямаше да се стъмни скоро, небето все още преливаше от светлина. В автобуса забелязахме още неколцина, които като нас, изглежда, отиваха към стадиона.
Рууто държеше мегафон, който бе заел от приятел, беше нахлупил, разбира се, шапката си на „Тигрите“ и почти на всеки десет минути ме питаше дали съм взела билетите. В едната си ръка носех кошница, натъпкана със сандвичи, а в другата — термос с черен чай, но под напора на постоянните му въпроси дори и аз започнах да се тревожа и току пъхах ръка в джоба на полата си, за да се уверя, че всичко е наред.
Колкото до Професора, видът му бе обичайният: сако, обсипано с бележки, кожени обувки, покрити с мухъл, и моливи в горното джобче. През целия път, докато автобусът не спря пред спортния парк, където се намираше стадионът, той стискаше подлакътниците на седалката, както в бръснарницата.
Бях повдигнала темата пред него в три и половина, точно осемдесет минути преди тръгването на автобуса. Рууто си беше дошъл от училище и когато отворихме дума за мача, и двамата се стараехме да създадем колкото се може по-естествена атмосфера. Най-напред Професора явно не разбра добре за какво говорим. Колкото и невероятно да звучи, той не знаеше, че бейзболните срещи от Професионалната лига се устройват на различни стадиони из цялата страна и че всеки желаещ би могъл да си купи билет и да ги гледа. Като се замисля, навярно беше разбираемо, имайки предвид, че едва наскоро бе научил, че може да слуша пряко предаване на мач по радиото. Досега за него бейзболът бе съществувал или като статистика, поместена в спортната колонка на вестниците, или в илюстрованите му карти.