И все от този род коментари.
За щастие, седящата отляво група през цялото време демонстрираше мъдро безразличие, а изпълнен с възхищение, чичото отдясно пригласяше на Професора и това някак успокояваше атмосферата.
— Вие изглеждате къде-къде по-навътре в нещата от онзи некадърен коментатор — каза чичото. — Може да станете прекрасен официален регистратор. И между другото, моля ви да изчислите магията за победа на „Тигрите“!
Не мислех, че мъжът разбираше всичките изчисления, направени от Професора, но в паузите между освиркванията си, предназначени за играчите на „Хирошима“, той много старателно слушаше неговите коментари. Благодарение на това ми се струваше, че изчисленията на Професора бяха не просто фантасмагории, а макар и бегло, създаваха впечатлението, че са подплатени с неоспорима логика. Освен това чичото дори сподели с нас фъстъците в шушулки, които си беше донесъл.
През първата половина на първия ининг „Тигрите“ изведнъж откриха резултата с удари на Вада и Куджи, през втория добавиха допълнителни четири точки от пет реализирани хита. Слънцето залезе и захладня, затова накарах Рууто да си облече якето, подадох на Професора завивка, с която да си покрие краката, бършехме си ръцете с влажни кърпички, а през това време, още преди да сме се настанили като хората, точките валяха една подир друга, което направо ни стъписа. Синът ми, на върха на щастието, крещеше в мегафона, Професора несръчно ръкопляскаше, стиснал сандвич в едната си ръка.
Той явно беше погълнат от играта. Всяко едно, макар и малко, движение на топката го изпълваше ту с възхита, ту със задоволство, ту пък го караше да се мръщи. От време на време надзърташе в кутиите с храна на зрителите от предния ред или вдигаше поглед към луната, увиснала сред короните на тополите.
В сравнение с феновете на „Хирошима“, тези на „Тигрите“, разположени зад трета база, изпъкваха повече. Жълтото[37] по трибуните хем заемаше по-голяма площ, хем беше и по-оживено. Така или иначе, шансът все не се усмихваше на водения от Накагоми отбор на „Хирошима“, а и как да се оживиш, като няма за какво — късметът просто не беше на тяхна страна.
Бе достатъчно Накагоми да направи дори и един страйк, за да избухнат овации, камо ли да отбележи точка. Тогава се отприщваше мощна вълна от одобрителни викове, която се превръщаше във вихър и обгръщаше стадиона. За пръв път в живота си виждах толкова много хора да ликуват заедно. Радваше се даже и Професора, той, който досега ни бе демонстрирал основно две изражения — когато мисли и когато е ядосан, че му се пречи да мисли. Макар и резервиран, без съмнение, бе един от многобройните зрители, понесени на крилата на радостта.
Но в онзи момент безспорно най-оригинален в тържествуването си беше вкопчилият се в телената ограда фен на Камеяма. Изглеждаше двайсет и няколко годишен, наметнал екип като на Камеяма върху работните си дрехи, провесил на колана портативно радио, и дори и за миг не отпускаше хватката на десетте си пръста, вплетени в мрежата. По време на атака на „Хирошима“ не губеше от поглед Камеяма, намиращ се в лявата половина на терена, мернеше ли го в зоната за изчакване, го обземаше вълнение, а застанеше ли на мястото на батъра, който беше следващ поред, не спираше да крещи името му. Докато виковете му се люшкаха между нахъсване и умоляване, в стремежа си да се приближи било и с милиметър до своя кумир, мъжът бе притиснал лицето си в мрежата, без да го е грижа, че върху челото му ще остане отпечатък. Той нито освиркваше играчите от противниковия отбор, нито негодуваше или въздишаше, когато изваждаха Камеяма от игра. Думата, която ревностно повтаряше, беше само една — „Камеяма“. Но в нея бе вложил цялата си душа.
Затова и щом бейзболистът нанесе добър удар, довел до отбелязването на точка, всички се притеснихме да не би фенът му да изгуби съзнание, даже човекът, седнал зад него, несъзнателно протегна ръка към гърба му, за да му осигури опора. Ударената от Камеяма топка със страхотна инерция прелетя през базата и се плъзна по тревата, а играчите във външното поле, които се втурнаха подир нея, вече не бяха нищо повече от малки черни силуети и единствено топката бе благословена от всички светлини на стадиона. Мъжът изкрещя колкото му глас държеше и макар да нямаше повече въздух, не преставаше да издава звуци, наподобяващи ридание, разроши косата си и се сгърчи. Трансът му продължи дори и след като Пасиорек вече бе застанал на мястото за подготовка на поредния батър. В сравнение с неговите, реакциите на Професора бяха къде-къде по-нормални.