Трибуните неусетно се оживиха. Видях как вторият удар на Накагоми завърши пред линията. Топката се търкаляше по тревата.
„Камеяма…“, отново извика мъжът до телената ограда.
Шеста глава
Когато се прибрахме в постройката, беше около десет вечерта. Вълнението още ни държеше, но както можеше и да се предположи, Рууто потискаше прозевките си. Имах намерение да си тръгнем веднага след като изпратим Професора, ала той беше по-изтощен, отколкото очаквах, и реших да останем, докато си легне. Изглежда, че умората го бе повалила в претъпкания автобус на връщане от стадиона. При всяко поклащане на автобуса вълната от хора около него го бе притискала и това го бе изпълнило с тревога да не би листчетата по дрехите му да са се откачили.
„Още малко и ще пристигнем…“, многократно го бях окуражавала, но думите ми някак не достигаха до ушите му. Кривеше тялото си по странни начини в стремежа да избегне какъвто и да е допир с околните.
Не беше от умората, сигурно винаги си е бил такъв. Събличаше и хвърляше едно подир друго на пода всичко, с което бе облечен. Започна с чорапите, после сакото, панталона, накрая, останал само по бельо, се мушна в леглото, без да си мие зъбите. По всяка вероятност, без никой да го забележи, набързо ги бе измил, когато беше в тоалетната, поне аз реших да мисля така.
— Признателен съм ви за днес — каза Професора, преди да затвори очи. — Благодарение на вас много се забавлявах.
— Само дето не се получи ноухитър.
Рууто беше коленичил близо до възглавницата му и оправяше намачкания юрган.
— Енацу също е реализирал ноухитър. При това по време на продължението. Беше 30 август 1973-та — годината, когато с „Гигантите“ до последно се борихме за титлата в шампионата. Тогава в двубой срещу „Драконите“, във втората половина на единайсетия ининг, Енацу направи заключителен хоумрън и допринесе за победата с едно на нула. Съвсем сам се справи с всичко — и със защитата, и с нападението… Но както и очаквахме, днес Енацу не хвърля…
— Прав сте. Следващия път непременно ще проверим стартовия състав, преди да вземем билети — отвърна Рууто.
— Във всеки случай днес отборът победи и това е добре, нали така? — отбелязах аз.
— Точно така! Шест на едно си е доста добър резултат!
— „Тигрите“ се изкачиха на второ място във временното класиране, а като допълнителен бонус „Гигантите“ паднаха от „Тайо“ и се сринаха до най-ниската позиция. Толкова рядко има такива късметлийски дни, нали, Професоре?
— Така е. Всичко е благодарение на теб, Рууто, защото ни заведе на стадиона. Хайде, и да внимавате на връщане. Да слушаш мама и да си легнеш рано. Утре си на училище, нали?
И той затвори очи, без дори да дочака отговора на Рууто, само по лицето му се плъзна лека усмивка. Клепачите му бяха зачервени, устните — напукани, не бяхме забелязали кога в основата на косата му бе избила пот. Сложих ръка на челото му.
— Аа… това е сериозно…
Професора имаше температура. И то много висока.
* * *
Обмислих ситуацията и в крайна сметка взех решение да не се прибираме, а да прекараме нощта в постройката. Не можехме просто така да изоставим болен човек, камо ли когато ставаше дума за Професора. Вместо да се размотавам и да се притеснявам за служебните правила или договора си, бе по-лесно да запретна ръкави и да се погрижа за него.
Както и предполагах, където и да търсех из къщата, нямаше торбички с лед, термометър, лекарства за сваляне на температура, разтвор за гаргара, здравноосигурителна карта, изобщо не намирах нищо, което в подобен момент би ми свършило работа. Колкото и пъти да надникнех през прозореца, в главната къща все светеше. За миг сякаш зърнах някакъв силует до оградата от жив плет. Щеше да ми е от полза да се посъветвам с вдовицата, но си спомних за уговорката да не пренасям в главната къща проблемите от постройката. Дръпнах пердетата.
Нямах друг избор, освен някак да се справя сама, затова натроших лед, сложих го в найлонови торбички, увих ги в кърпи и ги поставих на тила му, под мишниците, върху горната част на бедрата. Извадих зимното одеяло и го покрих с него, направих също така чай, за да поема достатъчно течности. Действах по същия начин, както се грижех за сина си, когато имаше температура.
Сложих Рууто да си легне на дивана в ъгъла на кабинета. Затрупан с книги, той явно никога не бе изпълнявал първоначалната си функция, но като поразтребих, се оказа неочаквано хубав диван, а и не изглеждаше неудобен за спане. Синът ми, макар и все така разтревожен за състоянието на Професора, веднага започна да диша равномерно и заспа. Бе поставил шапката си на „Тигрите“ най-отгоре върху купчина математически трудове.