Той неотклонно гледаше надолу към скута си. Струваше ми се, че за една вечер приведеният му гръб още повече се бе изкривил. Изглеждаше, сякаш изтощеното му до краен предел тяло бе повалено и неподвижно, и само сърцето, изгубило представа накъде се е насочило, се луташе на някакво съмнително място. Целеустремеността, с която разкриваше тайните на математиката, си бе отишла, нищичко не бе останало от обичта му към Рууто, цялото му същество бе като изцедено, лишено от жизнени сили.
След малко долових сподавен плач. В началото не разбрах, че се е изтръгнал от неговите гърди. Даже се заблудих, че скрита някъде из стаята, свири музикална кутия. Беше тих плач, предназначен не за някой друг, а единствено за самия него, различен от този, който бях чула, когато Рууто си бе порязал ръката.
Професора четеше най-важната бележка, закрепена на най-видното място, и дори и да не искаше, тя му се набиваше в очите, докато намяташе сакото си:
„Паметта ми трае само 80 минути“.
Седнах на края на леглото. Нямах представа какво повече бих могла да направя. Грешката, която бях допуснала, изобщо не бе елементарна, беше фатална. Всяка сутрин, винаги щом се събудеше и облечеше, Професора обявяваше името на сполетялата го болест благодарение на листчето, написано от самия него. Тогава той разбираше, че сънят отпреди малко не му се бе присънил снощи, а много отдавна, през последната нощ, когато паметта му е била жива. Биваше съкрушен, осъзнавайки, че вчерашното му „Аз“ е пропаднало в бездната на времето, без да може някога да се завърне. Сякаш вътре в него онзи Професор, който бе предпазил Рууто от топката, вече бе мъртъв. Никога не бях мислила за факта, че ден след ден, съвсем сам на леглото си, не бе преставал да получава подобна жестока присъда.
— Аз съм домашната помощница — казах, изчаквайки момента, в който риданието бе поспряло, — тази, която е наета, за да ви помага. — Той обърна към мен влажните си зеници. — Надвечер ще дойде и синът ми. Главата му отгоре е плоска, затова го наричаме Рууто. Вие му дадохте това име.
Посочих листчето с портрета, закачено на маншета му. Помислих колко добре е, че вчера не бе паднало в автобуса.
— Кога е рожденият ви ден?
От температурата гласът му бе слаб, но това, че от устата му се отрониха думи, а не ридание, до известна степен ме успокои.
— На двайсети февруари — отговорих.
— 220, значи… 220 е дало обет за приятелство с 284.
* * *
Температурата не спадна цели три дни. През това време Професора почти непрекъснато спеше. Без да се оплаква от някаква болка, без да капризничи, просто всеотдайно си спеше.
Не се будеше дори и в обичайния час за ядене, изобщо не докосваше леката храна, която оставях до леглото, затова се принудих да му давам с лъжица. Повдигах горната част на тялото му, ощипвах го по бузата и гледах да вкарам лъжицата в устата му във всеки момент, в който едва-едва я отвореше. Въпреки това не можеше да издържи да изяде една цяла купичка супа и по средата задрямваше отново.
В крайна сметка не се стигна до ходене в болница. Имайки предвид, че температурата бе вследствие излизането, сметнах, че най-добре ще се възстанови, ако си остане вкъщи на спокойствие. Диагнозата ми беше, че при рязко съприкосновение с въздуха навън той вдига температура, както бебетата при никнене на зъби. Преди всичко обаче бе невъзможно да го събудя, да го накарам да си обуе обувките и да извърви разстоянието до болницата.
Веднага щом се прибереше от училище, Рууто отиваше в кабинета и заставаше до леглото на Професора, без да прави нещо по-специално. Гледаше спящото му лице чак докато не му кажех, че така му пречи да си почива спокойно и вече трябва да дойде при мен и да се захване с домашните.
От сутринта на четвъртия ден, когато температурата спадна, Професора взе бързо и безпроблемно да се оправя. Спеше по-малко, апетитът му се възвърна. Силите му се бяха възстановили дотолкова, че да стане от леглото и да седне на масата за хранене. Вече можеше подобаващо да си връзва вратовръзката, както и да отиде до креслото в трапезарията и да разтвори някоя от своите математически книги. Даже отново започна да се пробва със задачите в списанията. Когато мислеше, казваше, че му се пречкам, и се сърдеше; вечер, като посрещаше и прегръщаше Рууто на вратата, настроението му се повишаваше. Заедно решаваха задачи по математика, галеше главата на сина ми до насита. Всичко си бе постарому.
* * *
Малко след като Професора се беше оправил, получих съобщение от директора да се явя в офиса на Агенцията за домашни помощници „Акебоно“. Да те викат за нещо различно от регулярните доклади, в които описваш работата си, без съмнение, беше лош знак. Това можеше да значи или че клиентът се бе оплакал и ще ти бъде отправено сериозно предупреждение, или че ще се наложи официално да се извиняваш за нещо, или че ще трябва да платиш глоба — при всички положения щеше да бъде потискащо. Като се замислех, струваше ми се невъзможно, предвид ограниченията на осемдесетминутната му памет, Професора да ме бе обвинил в каквото и да било, освен това бях спазила забраната да не припарвам до главната къща. Може би директорът просто искаше да събере информация за последвалото поведение на лице, нуждаещо се от специално внимание, в чийто картон вече имаше девет наказателни звезди.