— Нещата са доста сериозни. — Още с първите си думи той попари наивните ми предположения. — Получи се оплакване — додаде с крайно озадачено изражение, докато разтриваше оплешивяващото си чело.
— Какъв вид оплакване? — заекнах аз.
И преди на няколко пъти се бе случвало да дойдат оплаквания от клиенти, но всички те бяха плод на недоразумение или егоцентричност от страна на конкретния работодател и директорът, разбрал, че нямам вина, в крайна сметка добронамерено ми казваше нещо от рода на: „Опитайте се умело да се справите с положението…“. Сега обаче беше различно.
— Само ще усложните ситуацията, като се преструвате, че не знаете за какво става дума. Отричате ли, че сте извършили недопустима грешка? Твърди се, че сте прекарали нощта в жилището на въпросния преподавател по математика…
— Никаква грешка не съм извършила. И кой е този, който има подобни долни подозрения? Това е пълен абсурд. Толкова е неприятно — протестирах аз.
— Никой няма никакви подозрения. Че сте преспали там, е самата истина. Нали?
Не ми оставаше нищо друго, освен да кимна.
— Ако се налага работното време да бъде удължено, е нужно предварително да се внесе писмено уведомление в Агенцията, а дори и случаят да е спешен, веднага след това трябва да се подаде молба за заплащане на положения извънреден труд, заверена с печата на конкретния работодател. В трудовия правилник това несъмнено е описано.
— Да, знам много добре.
— Нарушавайки го, вие сте допуснали грешка. И тогава защо да е „долно“ и „абсурдно“?
— Не, различно е. Не си спомням да съм полагала извънреден труд. Просто от добри чувства си позволих малко допълнителни грижи.
— Ако не е било извънреден труд, тогава какво е било? Да пренощуваш в дома на мъж, без това да е свързано с работа… няма начин да не събуди подозрения.
— Но той беше болен! Изведнъж вдигна висока температура и не можех да го оставя сам. Да, сбърках, като пренебрегнах правилата, и много съжалявам. Само че в качеството си на домашна помощница не съм сторила нищо нередно, даже напротив, смятам, че постъпих така, както е нормално да се постъпи в подобна ситуация.
— Ами какво да кажем за сина ви? — Директорът прокарваше показалец по ръба на клиентския картон на Професора. — Заради вас направих изключение. Досега никога не бе имало случай някой да води дете със себе си на работното място, където е бил разпределен. Тъй като обаче дойде молба от клиента, а и отчитайки, че отсрещната страна е малко проблемна, се реших на компромис. Но вече дочувам оплаквания от други домашни помощници: Откъде-накъде само един служител ще получава подобно специално отношение? Ето защо, ако не изпълнявате служебните си задължения безупречно, та никой да не остава с погрешни впечатления, това вече е проблем и за мен.
— Наистина съжалявам. Постъпих необмислено. Признателна съм ви, що се отнася до сина ми. Не знам как да изразя благодарността си, че ми разрешихте такова своеволие…
— И така, освобождавам ви от тази работа.
— Моля… — отроних неразбиращо аз.
— Повече не се налага да работите там. Днес ще ви се води отсъствие, а утре ще се явите на интервю при нов клиент.
Директорът обърна клиентския картон на Професора и положи син печат — десетата поред звезда.
— Почакайте малко. Поставяте ме в ужасно положение, заявявайки ми това така внезапно. И кой всъщност не иска повече да работя там? Професора ли? Или пък вие?
— Снахата на клиента.
— Та аз не съм я виждала нито веднъж след интервюто. Не си спомням да съм я обезпокоявала с нещо. Стриктно спазвах нареждането ѝ да не пренасям проблемите от постройката в главната къща. Разбирам, че тя заплаща услугите ми, но няма никакво отношение към начина ми на работа в дома на Професора. Как така ще ме уволнява? На какво основание?
— Снахата е напълно наясно, че сте останали да спите в кабинета.