— Защо вече не ходим при Професора?
Рууто няколко пъти ми задаваше един и същ въпрос. А аз неизменно му отвръщах:
— Обстоятелствата се промениха.
Не можех да отговоря нищо друго.
— Кои обстоятелства?
— Различни… Сложно е…
Той измънкваше нещо под носа си и свиваше рамене.
На 14 юни, неделя, Юфуне от отбора на „Тигрите“ успя да реализира ноухитър. След като приключихме с обяда, двамата с Рууто не се отделихме от радиото. Маюми направи три ръна, Шинджо постигна самостоятелен хоумрън и в края на осмия ининг резултатът бе шест на нула. И резултатът, и противниковият отбор — „Шараните“ — бяха същите като тогава, на мача с Накагоми, който гледахме.
При всяко изваждане от игра на батър на „Шараните“ коментаторът се разпалваше, атмосферата на стадиона се нажежаваше, но ние, напротив, стояхме безмълвни. Когато по време на деветия ининг основният батър на „Хирошима“ бе изгорен при втора база, Рууто въздъхна. И двамата добре разбирахме какво си спомня и за какво си мисли другият. Именно затова нямаше нужда от излишни приказки.
В момента, в който последният батър, Шода, изстреля топката високо, коментарите бяха заглушени и изригнаха радостни възгласи. Малко след това до ушите ни долетяха виковете на коментатора: „Аут, аут…!“.
— Успяха… — изрече Рууто спокойно.
Аз кимнах, без да кажа нищо.
Гласът на коментатора се чуваше накъсано: „Петдесет и осмият поред играч в професионалния бейзбол… За „Тигрите“, първият след Ютака Енацу през Шова „48-а[38]… цели 19 години по-късно…“.
Бяхме объркани, чудехме се как да изразим радостта си. Преди всичко не знаехме дали изобщо трябва да се радваме. „Тигрите“ бяха победили, нещо повече, бяха отбелязали голям рекорд, а въпреки това ние се чувствахме самотни. Възбудата, достигаща до нас от радиото, ни пренасяше обратно на бейзболния мач на 2 юни и ни припомняше факта, че Професора, който бе седял на място 714, вече бе много далеч. Прониза ме мисълта, че онази топка, изстреляна право към Рууто от безименния заместник на основния батър по време на заключителния ининг, беше предвестник на лош късмет и за трима ни.
— Хайде, трябва да приготвим вечерята — казах аз.
— Да… — отговори той и изключи радиото.
* * *
Първото проклятие на топката във фал територията, разбира се, беше ударът към предната линия, който всъщност бе провалил ноухитъра на Накагоми. След това обаче едно подир друго се струпаха серия нещастни събития като температурата на Професора, както и моето уволнение. Естествено, би било пресилено да отдам всичко на въпросното проклятие, ала то бе достатъчно, за да всее смут в душата ми.
Един ден на спирката на автобуса, отиващ до работата ми, непозната взе пари от мен. Нито ме пребърка, нито грабна чантата ми, ами аз доброволно ѝ дадох, ето защо нямаше причина да се оплача в полицията. Но ако това беше някакъв нов вид кражба, трябва да призная, че бе впечатляващ. Жената самоуверено тръгна право към мен и без никакво предисловие или поздрав протегна ръка и каза: „Пари“. Беше между трийсет и пет и четиресетгодишна, едра, със светла кожа, и освен че в началото на лятото носеше пролетно манто, във външния ѝ вид нямаше нищо подозрително. Бе спретната и чиста, очевидно не и скитница. Не приличаше на човек, когото животът е притиснал в ъгъла. Беше спокойна, сякаш търсеше някакво място и питаше в каква посока да поеме. Или не, сякаш аз я питах в каква посока да поема. „Пари“, повтори тя.
Поставих една банкнота в дланта ѝ. Не предполагах, че мога да постъпя по подобен начин. Нямам обяснение защо беден човек като мен, без дори да е заплашван с нож, може да направи такова нещо. Непознатата прибра банкнотата в джоба на мантото си и по същия начин, по който се бе приближила, се отдалечи, без да обели и дума. Тъкмо в този момент пристигна автобусът.
Докато пътувах към къщата на счетоводителите, непрекъснато си представях колко важни са били парите ми за онази жена. Дали с тях е купила хляб за гладните си невръстни дечица? Или пък лекарства за болен родител? Или са осуетили семейно самоубийство…? Каквито и фантазии обаче да ми се въртяха в главата, те не можеха да ме разведрят. Не ме беше яд за парите. Чувствах се толкова окаяна, сякаш аз бях тази, която бе получила милостиня.
Друг ден бяхме отишли с Рууто на гроба на майка ми, за да почетем годишнината от смъртта ѝ. В храстите зад надгробния камък лежеше труп на еленче. Все още не беше само скелет, около гръбнака имаше кожа на точки, прилепнала подобно на ивица плат, краката бяха протегнати настрани, като че еленчето до последния си дъх с всички сили се бе опитвало да стане. Вътрешностите му се бяха изсипали, очите му приличаха на тъмни пещери, от полуотворената му уста се показваха още недоразвити зъби.