— Наистина много съжалявам, че без мое разрешение и без да вземе под внимание ситуацията в дома ви, синът ми ви е притеснил. Причината е в недобрия надзор от моя страна. Моля да ме извините.
— Не, не. Не това е проблемът, който държа да подчертая. Трябва да се изясни какви са истинските ви намерения да изпращате сина си при девера ми, независимо че сте уволнена.
Стъргането на ноктите ѝ ставаше все по-дразнещо.
— Намерения? Явно съществува някакво недоразумение… Говорим за дете на не повече от десет години. Искало е да дойде и затова е дошло. Попаднало е на интересна книга, която е искало и Професора да прочете… Нима това не е достатъчно?
— Да, съгласна съм. Не смятам, че детето е имало някакви задни мисли. Поради което отправям въпроса си само към вас.
— Нямам никакви други желания, освен синът ми да е щастлив.
— И защо тогава въвличате девера ми? Вечер излизате тримата заедно, оставате да нощувате тук, правейки се на болногледачка… Нямам спомен да съм го изисквала от вас.
Домашната помощница донесе чая. Изглежда, че прилежно изпълняваше ролята си. Постави чаша пред всеки от нас, без да отрони и дума и без какъвто и да било шум. Беше очевидно, че не е на моя страна. Бързо се скри обратно в кухнята, демонстрирайки, че не желае да се замесва в подобни досадни неща.
— Признавам, че наруших служебните си задължения. Но не съм имала никакви намерения или задни мисли. Нещо много по-обикновено е…
— За пари ли е?
— Пари!?… — Думата бе толкова неочаквана, че гласът ми неволно изтъня във фалцет. — Не мога да ви позволя да говорите така. И то пред детето. Върнете си думите назад!
— Не е възможно да съществува друга причина, не мислите ли? Угаждайки на девера ми, всъщност умело го подмамвате…
— Приказвате глупости!…
— Вие бяхте уволнена и не трябва повече да имате никаква връзка с нас!
— Моля ви, дръжте се прилично.
— Това…
Домашната помощница отново се появи. Беше свалила престилката си и стискаше чанта.
— Работното ми време приключи и извинете ме, но ще си ходя.
Както и докато бе сервирала чая, не се чу даже шумът от стъпките ѝ. Обърна гръб и си тръгна.
Професора все повече потъваше в мислите си, шапката на Рууто беше напълно омачкана. Изпуснах дълга въздишка и казах:
— А не може ли да е, защото сме приятели? Не може ли да отидеш на гости в дома на свой приятел?
— И според вас кой с кого е приятел?
— Аз и синът ми с Професора.
Вдовицата поклати отрицателно глава.
— Боя се, че очакванията ви са погрешни… Моят девер не притежава никакво богатство. Всичко, оставено от родителите му, бе вложено в математиката, без дори и една йена да се възвърне.
— И какво общо има това с мен?
— Деверът ми няма приятели. Никога никакъв приятел не е идвал да го види.
— Значи, аз и Рууто сме първите му приятели…
Професора изведнъж се изправи.
— Достатъчно! Престанете да тормозите детето! — отсече той, извади от джоба си листче и докато се усетим, написа нещо набързо, сложи го в средата на масата, след което излезе от стаята.
Изглеждаше непоколебим, сякаш отпреди бе решил какво трябва да направи. У него нямаше нито ярост, нито смут, излъчваше пълно спокойствие.
Останали сами, и тримата мълчаливо се вторачихме в бележката. Дълго стояхме така, без да помръднем. Там имаше само един ред, бе написана една формула:
eπi + 1 = 0.
Повече никой не продума. Вдовицата спря да стърже с нокти. Долових как вълнението, студенината и подозрението постепенно изчезваха от очите ѝ. Помислих си, че това са очи на човек, прозрял безпогрешно красотата на формулата.
* * *
Не след дълго от Агенцията ми известиха, че отново ме изпращат на работа в дома на Професора. Дали защото бе настъпила промяна в позицията на вдовицата вследствие на разговора ни, или пък новата помощница не е могла да се приспособи и отношенията с Агенцията са влезли в задънена улица?… Не бях сигурна каква е причината, но така или иначе, в картона на Професора се появи единайсетата поред наказателна звезда. Нямаше как да разбера дали абсурдното недоразумение, в което бях въвлечена, се бе изяснило.
Колкото и пъти да го премислях, протестът на вдовицата си оставаше мистерия. Беше странно, че ме наклевети пред Агенцията, за да предизвика уволнението ми, както и че реагира толкова пресилено на посещението на Рууто.
В нощта след бейзболния мач, без съмнение, тъкмо тя бе надничала от вътрешния двор към постройката. Само като си представех как бе влачила болния си крак и се бе спотайвала в храсталака, здраво стиснала дръжката на бастуна, забравях за безпочвените си подозрения и ме обземаше чувство на съжаление. Започвах да се питам да не би пък цялата работа с парите да не е нищо повече от камуфлаж и вдовицата всъщност да ревнува от мен. Тя по свой си начин бе обсипвала Професора с обич и именно затова се бях оказала трън в очите ѝ. А забраната да ходя в главната къща не беше с цел да избегне дòсега с девера си, а за да не преча отношенията им да продължат да бъдат пазени в тайна, мислех си аз…