Първият ден от новото ми начало бе 7 юли, празникът Танабата[41]. Когато Професора се появи да ме посрещне в преддверието, многобройните трептящи листчета по сакото му ми напомниха цветните хартиени лентички, на които в този ден децата пишат своите желания и ги закачват по дърветата. И сред тях бележката за мен и Рууто все така бе закрепена на маншета му.
— Колко сте тежали, когато сте се родили?
Математическите въпроси бяха нещо обичайно за преддверието, но този беше нов.
— Три хиляди двеста и седемнайсет грама.
Бях забравила своето тегло и казах това на сина ми.
— 2 на 3217-а степен минус 1 е Мерсеново просто число[42]…
Професора влезе в кабинета, мърморейки си тихо.
През изминалия месец „Тигрите“ бяха успели да напреднат в битката за първенството. След ноухитъра на Юфуне добрата игра на питчърите бе дала тласък и на защитата. Ала от края на юни нещата излязоха извън контрол и вече бяха записали шест поредни загуби, оставяйки се да бъдат задминати дори от постепенно изкачилите се нагоре „Гиганти“ и в последна сметка да паднат до третото място.
Домашната помощница, работила по време на отсъствието ми, изглежда, че е била доста методична, докато аз, страхувайки се да не преча на Професора, почти не бях докосвала книгите по математика в кабинета. Тя ги беше наредила главно по рафтовете, а тези, които не се бяха побрали, бе поставила или върху гардероба, или в тясното пространство под дивана. Като добавим и това, че единственият ѝ критерий за подреждането очевидно е бил размерът им, на пръв поглед бе постигнала внушение за спретнатост, ала напълно бе разрушила реда, спотаил се сред изграждания дълги години хаос.
Изведнъж се притесних и затърсих металната кутия от бисквити, в която бяха бейзболните карти. Оказа се недалеч от рафта, където стоеше по принцип, и бе използвана като подпирачка, с цел подравняване на книгите. Вътре в нея Енацу си беше непокътнат.
Но независимо дали имаше промяна в класирането на „Тигрите“, или кабинетът му бе подреден, ежедневието на Професора си беше същото. Във всеки случай за по-малко от два дни усилията на предишната домашна помощница отидоха на вятъра и помещението отново изглеждаше по познатия стар начин.
Внимателно бях прибрала листчето, което той бе поставил в средата на масата в онзи ден. За щастие, срещнах мълчаливото съгласие на вдовицата, когато протегнах ръка към него. Прилежно го бях сгънала и го бях пъхнала в калъфчето на картата ми за транспорт, където беше и снимката на Рууто.
Отидох в Градската библиотека, за да разбера смисъла на формулата. И макар че, стига да попитах, Професора веднага щеше да ми обясни, не го сторих, защото имах усещането, че ако сама и всеотдайно се изправех срещу проблема, щях да достигна до по-дълбокото осъзнаване на смисъла. Беше просто усещане, доказателство нямах. През малкото време, откакто познавах Професора, неусетно бях започнала да впрягам въображението си по отношение на числата и знаците по същия начин както с музиката или романите. Тази кратичка формула бе натоварена с тежест, която не можеше да бъде пренебрегната.
Не бях стъпвала в библиотеката от миналогодишната лятна ваканция на Рууто, когато взех книга за динозаврите във връзка с проучването му по свободно избираем предмет. Разделът, посветен на математиката, беше на втория етаж, в най-затънтената част в дъното на източното крило. Не се мяркаше жива душа и всичко тънеше в тишина.
За разлика от книгите в кабинета, които под една или друга форма носеха белези от съприкосновението с ръцете на Професора, като следи от пръсти, прегънати страници или трохи между тях, тези в библиотеката бяха толкова изрядно подредени, та чак да ти секне желанието да ги доближиш. Бях сигурна, че има и такива, дето щяха да изживеят живота си, без да бъдат разтворени от нечия ръка.
Извадих листчето от калъфчето на картата.
eπi + 1 = 0.
Формулата бе написана с обичайния почерк на Професора: по-скоро заоблен, леко разколебан на места, но без да създава усещане за немарливост. В линията на молива, във формата на знаците, както и в точката на затваряне на контура на нулата се долавяше прилежност. Спрямо ширината на хартията формулата изглеждаше малка, скромно изписана, над средата на листчето. Когато отново внимателно я разгледах, ми се стори необичайна. Ако я сравнях с шепата формули, които знаех, например: площта на правоъгълника е равна на произведението от дължината и широчината му, или сумата от квадратите на дължините на катетите е равна на квадрата от дължината на хипотенузата, тя ми стоеше някак странно неуравновесена. Цифрите, участващи в нея, бяха само 1 и 0, математическото действие беше единствено събиране, изобщо бе лаконична до краен предел, само дето знаците в лявата част натрапчиво тежаха. И тази тежест бе поддържана от една-единствена нула.