— Заповядайте, заповядайте, влезте… Аз съм зает и не мога да ви обърна внимание, но вие спокойно си вършете каквото трябва.
С тези думи Професора ме покани да вляза, а той самият свърна към кабинета си. Докато се движеше, хартийките по него сухо шумоляха.
* * *
От информацията, събрана от разказите на деветте уволнени домашни помощници, ставаше ясно, че възрастната дама от главната къща е вдовица, а покойният ѝ съпруг и Професора са братя. Независимо от ранната кончина на родителите им, успял да замине за Оксфордския университет във Великобритания и да продължи обучението си по математика. Това се осъществило благодарение на усилията на по-големия с десетина години негов брат да развие наследената от баща им текстилна фабрика и по този начин да задели средства за следването му. Щом получил докторска степен (да, той беше истински доктор!), започнал работа в Математическия институт към Университета и тъкмо когато най-накрая станал самостоятелен, брат му починал от остра форма на хепатит. Тъй като нямали деца, съпругата му решила да затвори фабриката, на нейно място издигнала жилищна сграда и се издържала от наемите, които вземала. Това, което преобърнало безметежното всекидневие на вдовицата и девера ѝ, била една автомобилна катастрофа, която претърпял на четиресет и седем години. Шофьор, задрямал зад волана на камион в насрещното платно, се блъснал челно в колата на Професора и в резултат той получил необратимо мозъчно увреждане. В крайна сметка загубил и работата си в Института. Оттогава единствените му доходи били нищожните суми, които печелел от награди за решени задачи, поместени в математически списания. Без някога да се е женил, вече шейсет и четири годишен, изглежда, бил изцяло зависим от издръжката на вдовицата.
— Какво ли ѝ е на горкичката, чалнатият ѝ девер, досущ като паразит, да смуче наследството на мъжа ѝ… — язвително била казала една от най-опитните помощници, която възнегодувала и срещу атаките с числа на Професора, и съответно била освободена след седмица.
Подобно на външния си вид, както и очаквах, и вътре постройката беше пуста и неприветлива. Състоеше се само от две стаи — едната бе едновременно кухня и трапезария, а другата служеше за кабинет и спалня, но онова, което се набиваше на очи повече от теснотата, бе лишеното от уют еднообразие, царящо наоколо. Мебелите, без изключение, бяха от евтините, тапетите — избелели, подът в коридора така скърцаше, че тръпки да те побият. Освен това не само входният звънец не работеше — накъдето и да се обърнеш, я нещо вече бе повредено, я беше на път да се повреди. Стъклото на малкото прозорче в тоалетната бе пукнато, бравата на задната врата откъм кухнята висеше наполовина извадена, а радиото върху полицата за съдове — колкото и да натисках бутона за включване, все си оставаше безмълвно.
Първите две седмици бяха ужасно изтощителни, тъй като нямах представа какво се изисква от мен. Макар работата ми да не бе натоварваща физически, в края на деня чувствах мускулите си схванати, цялото ми тяло тежеше. Където и да бъдеш изпратен, винаги е трудно, докато влезеш в ритъма на задълженията си, но при Професора беше особено мъчително. Обикновено, получавайки инструкции от работодателя да свършиш еди-какво си, никога да не правиш еди-що си, някак естествено започваш да вникваш и в характера му. Така успявах да разбера върху какво да се концентрирам, как да избягвам неприятности, какъв начин на работа се очаква от мен… Ала Професора не изискваше нищо. Игнорираше ме, сякаш най-голямото му желание бе да стоя и да не правя каквото и да било.
През онзи първи ден реших, че ако се водя от думите на вдовицата, трябва най-напред да приготвя обяда. След като надникнах не само в хладилника, ами и във всички шкафове в кухнята, единствените неща за ядене, които открих, бяха кутия овесена каша, цялата пропита с влага, както и пакет макарони със срок на годност, изтекъл преди четири години.