Както и да е, изобщо не знаех откъде да захвана своето „проучване“. Тъй като нямах особен избор, взех напосоки няколко от книгите, намиращи се най-близо, и започнах да ги прелиствам. Всички те от горе до долу бяха изпълнени само с математика. Не можех да повярвам, че бе нещо, споделяно от човешки същества, подобни на мен самата. Дали всяка от тези страници всъщност не бе схема за разгадаване на тайните на Вселената? Дали това не беше препис от тефтера на Бога?…
В представите ми Създателят на Вселената стоеше някъде в самия край на далечното небе и плетеше дантела, а нишката ѝ бе толкова фина, че през нея минаваше и най-бледата светлина… Планът съществува единствено в главата на създателя си, никой не можеше да си присвои фигурите на плетеницата или да предвиди мотива, който ще последва. Куките за плетене се движеха все така неуморно. Дантелата се простираше в безкрая и полюшвана от вятъра, образуваше леки вълни. Несъзнателно я докосваш и изпитваш неудържимо желание да я приближиш към светлината. Сякаш в транс, с насълзени очи, започваш да я търкаш о бузата си. И тогава си пожелаваш готовият мотив да може някак си да бъде пресъздаден и на твоя собствен език… Макар и съвсем мъничко късче… Нека бъде само твое, за да го вземеш със себе си, обратно на Земята.
Изведнъж пред очите ми попадна книга, посветена на Последната теорема на Ферма[43]. Беше не толкова математически труд, а по-скоро историческа, затова в известна степен разбираема и за мен. Знаех, че Последната теорема на Ферма бе нерешена загадка, но ахнах пред това, по какъв семпъл начин можеше да бъде изразено съдържанието ѝ: За всяко естествено число n > 2 не съществуват цели ненулеви числа X, Y и Z, които са решения на уравнението Xn + Yn = Zn.
„Е… това ли е всичко?…“, безмалко да се откъсне от устата ми. Имах чувството, че е възможно да се намерят редица естествени числа, за да удовлетворят уравнението. Ако n е 2, то би могло да е прекрасната Питагорова теорема, а ако увеличим n, макар и с 1, целият ред ще се сгромоляса… Според онова, което прегледах на крак, изглеждаше, че въпросната теорема не е била част от научен доклад, ами се е родила от бележки, надраскани набързо в полето на някакъв документ, и че Ферма не е дописал доказателството, защото на листа просто не е имало повече място. Оттогава много математически гении не са преставали да се опитват да достигнат тази съвършена цел в света на математиката, ала неизменно са претърпявали поражение. Това, че нищо и никакъв каприз на един мъж е тормозил математиците цели три столетия, някак ме изпълваше със съжаление.
Замислих се за задълбочеността на Божия тефтер, за изяществото на дантелата на Създателя. Колкото и старателно да напредваш бримка след бримка, дори и един миг на невнимание е достатъчен, за да не знаеш после как да продължиш. А в същия момент, когато си изпълнен с възторг, че си достигнал целта си, пред очите ти се появява още по-заплетен мотив…
Професора, без съмнение, бе държал в ръцете си няколко отрязъка от дантелата и колко ли прекрасни плетеници бяха прозирали в тях… Помолих се дано и до ден днешен да са останали гравирани в паметта му.
В средата на третата глава, където се обясняваше, че Последната теорема на Ферма не е просто пъзел, който да задоволи любопитството на вманиачени математици, и колко дълбока е връзката ѝ с основите на теорията на числата, се натъкнах на формула, еднаква с тази на Професора. Не пропуснах познатата последователност, която само за миг се мярна в крайчеца на полезрението ми, докато безцелно отгръщах страниците. Внимателно сравних листчето с написаното в книгата. Нямаше грешка. Наричаше се Формулата на Ойлер[44].
Дори и веднага да бях открила как се казва, предстоеше трудната задача да проумея смисъла ѝ. Застанала между рафтовете, четях и препрочитах страниците, свързани с формулата. Особено трудните пасажи прочитах на глас, както ме бе учил Професора. Все още бях единственият посетител в този кът на библиотеката и нямаше на кого да досадя. Заслушах се в собствения си глас, който се просмукваше в пролуките между книгите.