Затворих тома. Спомних си за звука от бастуна на вдовицата.
* Обработка TtRG *
И досега пазя и нося със себе си листчето на Професора, макар и снимката на Рууто отдавна вече да е избледняла. За мен Формулата на Ойлер беше опора, мъдра сентенция, съкровище, беше спомен.
В главата ми все се въртеше мисълта защо тогава той я написа. Без да надава гневни викове, без да удря по масата и да заплашва, само с една-единствена формула, която остави, бе успял да сложи край на кавгата между мен и вдовицата. В резултат бях върната на работа като домашна помощница при него, а общуването му с Рууто се поднови. Дали още в самото начало бе изчислил, че ще стане така? Или просто сред цялото това объркване беше действал както му бе хрумнало в момента, без да влага някакъв дълбок смисъл?
Единственото сигурно бе, че преди всичко беше загрижен за Рууто. Страхуваше се да не би да си внуши, че той е причината майка му и другата жена да се карат. Именно затова го бе спасил по свой собствен начин — единствения възможен за него.
И досега, когато мислите ми се връщат към онези дни, не намирам думи, с които да опиша чистотата на обичта, с която Професора се отнасяше към невръстните същества. Tова бе истина също толкова вечна, както бе непроменлива и Формулата на Ойлер.
Професора се стремеше да защитава Рууто, когато и в каквато и ситуация да бе необходимо. В колкото и тежко положение самият той да се намираше, смяташе, че Рууто винаги има нужда от по-солидна подкрепа и че негов дълг е да му я осигури. И най-голямата му радост бе да изпълни дълга си.
Обичта му не се изразяваше непременно в действия, често пъти се проявяваше във форма, невидима за очите. Но Рууто успяваше да долови всичко без остатък. Разбираше, че не трябва да приема отношението, което Професора имаше към него, за даденост, или просто да го отминава, без да му обръща внимание, а да отвръща с благодарност и уважение. Бях смаяна от това, как синът ми неусетно бе придобил подобна сила.
Ако неговата порция бе по-обилна от тази на Рууто, Професора се мръщеше и ми правеше забележка. Независимо дали ставаше въпрос за риба, пържола или диня, винаги отстояваше идеята, че най-голямото парче се полага на този, който е най-малък. Дори и когато бе потопен в най-важната част от решаването на някоя от задачите в списанията, неизменно бе предвидил неограничено време за въпросите на Рууто. Без значение какви бяха, те го правеха щастлив. Той вярваше, че децата се терзаят от много по-сложни проблеми от тези на възрастните. И освен че посочваше правилния отговор, съумяваше да накара задалия въпроса да се почувства горд от това. Още преди да достигне до конкретен отговор, Рууто бе направо опиянен не само от удивителността му, но най-вече от мисълта за точността на собствения си въпрос.
Също така Професора беше гений в това, да наблюдава тялото на Рууто. По-бързо от мен забелязваше я някоя растяща навътре мигла, я пъпка зад ухото, в корените на косата. Без да се вторачва или да го пипа, му бе достатъчен само един поглед към местата, които изискваха по-специално внимание. И за да не всява притеснение у него, той скришно споделяше само с мен откриването на нещо анормално.
И досега ясно чувам гласа му, когато шептеше в ухото ми, докато миех съдовете в кухнята:
— Относно онази пъпка, дали според вас няма да е необходимо някакво лечение?… — Звучеше така, сякаш това бе краят на света. — Децата имат светкавичен метаболизъм и може да се стигне дотам, пъпката бързо да се надуе, да притисне лимфен възел и дори да запуши трахеята…
Щом ставаше дума за здравето на Рууто, безпокойството на Професора достигаше своя максимум.
— Добре тогава, ще я пробия с игла — отвърнах аз небрежно, а той не на шега се ядоса.
— И какво ще правим, ако се инфектира?!
— Няма проблем, стига да я дезинфекцираме с пламъка на газовия котлон…
Нарочно го дразнех, защото ми бе забавно да гледам как притесненията му стават все по-абсурдни. Освен това имаше и друго — тревогата му за Рууто ме правеше щастлива.
— Не може така! Микробите пъплят навсякъде. Ако проникнат в кръвоносните съдове и достигнат до мозъка, да знаете, изобщо, да знаете, няма спасение…
Не миряса, докато не казах, че съм съгласна и че веднага ще го заведа на лекар.
Професора се държеше с Рууто по същия начин, по който се отнасяше към простите числа. За него, както те представляваха основата за намиране на всички естествени числа, така и децата бяха незаменимият атом, от който ние, възрастните, се нуждаехме. Самият той вярваше, че съществува тук и сега благодарение на тези невинни създания.