Понякога вадя листчето и го гледам. В нощите, когато не мога да заспя, през самотните следобеди, в които си спомням за скъпи хора и сълзи напират в очите ми. И скланям глава пред величието на реда, изписан там.
Осма глава
В деня на Танабата „Тигрите“ паднаха от „Тайо“ с нула на едно и с това записаха седмата си поредна загуба. Що се отнася до работата, независимо от едномесечното прекъсване, бързо възвърнах предишния си ритъм. Мозъчното увреждане на Професора, разбира се, беше нещо ужасно, ала, от друга страна, му помагаше да заличи спомена за надигналата се враждебност. В съзнанието му не бе останала и следа от проблемите, появили се между мен и вдовицата.
Прехвърлих бележките върху лятното му сако. Внимавах да не объркам местата им. Написах наново избледнелите и тези, които бяха започнали да се разпадат.
„В плика, във второто от долу нагоре чекмедже на бюрото.“
„Теория на функциите, второ издание, стр. 315–372, и Коментар върху хиперболичните функции, том IV, глава 1, § 17.“
„Лекарство в бюфета, в дъното вляво — да се взема след всяко ядене.“
„Резервно ножче за бръснене, отстрани на огледалото на умивалника.“
„Да благодаря на Рууто за хлебчето на пàра!“
Някои от бележките вече бяха остарели (беше миналия месец, когато на практическото упражнение по готвене, в часа по домашен бит, Рууто бе приготвил хлебче и го бе донесъл на Професора), но не си позволих да ги изхвърля. Към всички бележки се отнасях еднакво.
Четейки ги, осъзнах, че той беше много по-внимателен спрямо ежедневието си, отколкото изглеждаше на пръв поглед. Разбрах също, че не иска да показва на останалите това свое специално внимание. Ето защо се постарах да свърша работата си максимално бързо и сръчно, без да ги чета от любопитство и очите ми да шарят по тях. След като ги закачих всичките, лятното сако бе напълно готово, свежо и спретнато.
Професора решаваше необичайно трудна задача. Изглежда, че откакто излизаше „Джърнъл ъф Математикс“, това бе задачата, за която бе обявена най-голяма парична награда. Самият той, който по принцип беше равнодушен към парите, изпитваше неподправено влечение единствено към интересните задачи. Пликовете с пощенските записи, които досега му бяха изпращали от списанието, дълго лежаха неотворени или в коридора, или на масичката за телефона, или на кухненската маса. Когато го питах дали да отида до пощата, за да ги осребря, получавах само неясен отговор и се принуждавах чрез Агенцията да ги предам на вдовицата.
По поведението на Професора можех да се досетя колко костелива беше въпросната задача. Интензитетът на състоянията му на мислене сякаш достигаше до точката на насищане. Щом влезеше в кабинета, повече не идваше никакъв, даже и едва доловим знак от него; чак се безпокоях да не би от задълбоченото мислене тялото му постепенно да се е изпарило. И изведнъж до мен долиташе звукът от молива. Слабият шум от плъзгането на графита по листа ми носеше успокоение. Беше свидетелство за това, че Професора, без съмнение, бе жив и поне малко по-близо до математическото доказателство.
Случваше се да се запитам как така, след като всяка сутрин, щом отвореше очи, всичко трябваше да започне с осъзнаването на подобна досадна болест, той успяваше непрестанно да мисли само за една задача. Всъщност още преди катастрофата през 1975-а не се бе занимавал с нищо друго освен с математическите си изследвания. Затова и сега инстинктивно сядаше на бюрото и се концентрираше върху задачата пред себе си… Една съвсем обикновена тетрадка голям формат и нахвърляните в полетата ѝ записки представляваха бележка за напомняне, която обвиваше цялото му тяло подобно на пашкул, сякаш за да компенсира унищожаването на всички размишления, натрупани до предишния ден.
Разсъждавах над това, приготвяйки вечерята, когато Професора неочаквано се появи пред мен. Почти никога нямах достъп до него, докато бе в състояние на мислене, дори погледите ни не се срещаха. Освен това не бях чула нито скърцането на вратата, нито стъпките му, което още повече ме учуди.
Без да мога да преценя дали ще се ядоса, или не, ако го заговоря, известно време запазих мълчание и продължих да махам семките на чушките и да беля лука. Само премигвах и следях реакциите му. Той се бе облегнал на плота, разделящ трапезарията от кухнята, и съсредоточено наблюдаваше ръцете ми. Обзе ме странно притеснение и това затрудняваше работата ми. Извадих яйца от хладилника, за да направя омлет.