Выбрать главу

— Аз… мога ли с нещо да ви помогна? — не можах да се сдържа и попитах.

— Продължавайте…

Тонът му бе изненадващо мил, което ме накара да си отдъхна.

— Обичам да ви гледам как готвите… — каза Професора.

Счупих яйцата в купата и ги разбърках с дълги клечки за готвене. Думата обичам отекваше дълбоко в ушите ми. За да заглуша този звук, се опитах колкото се може да прочистя главата си и да се концентрирам върху яйцата. Не спирах да бъркам, независимо че подправките вече се бяха смесили и нямаше никакви бучки. Не разбирах защо Професора бе изрекъл подобно нещо. Обяснявах си го единствено с това, че в съзнанието му бе станало късо съединение в резултат на прекалено сложните математически задачи. Най-накрая ръката ми отмаля и оставих клечките.

— Какво ще правите сега?

Гласът му бе тих.

— Такаа… нека да видим… после… Да, точно така! Ще запържа свинските филета.

След появата на Професора цялата ми организация се бе разпаднала.

— Няма ли да приготвите яйцата?

— Не… Трябва малко да постоят, та вкусовете да се смесят.

Рууто беше излязъл да играе в парка. Залязващото слънце разделяше храстите в градината на сияйни и сгушени в сянка. Нямаше вятър, пердетата на широко отворения прозорец не помръдваха. Професора ме погледна със същия поглед, както когато мислеше. Зениците му бяха толкова наситено черни, че чак можеше да се види отвъд тях, отделните косъмчета на миглите му потрепваха всеки път щом издишваше и макар и погледът му да бе фокусиран наблизо, изглеждаше, все едно е зареян някъде много далеч. Поръсих свинските филета с брашно и ги наредих в тигана.

— А защо е необходимо месото да се мести по този начин? — попита той, докато леко ги побутвах.

— Защото филетата се запържват различно в зависимост от това, дали са в центъра или по краищата на тигана. За да се запържат еднакво, е нужно от време на време да се местят ето така.

— Разбирам. Никое от тях не окупира най-хубавото място за себе си, всички те трябва да правят компромиси.

Според мен в сравнение със сложността на задачата, с която се бореше, приготвянето на месото представляваше незначителен проблем, ала Професора клатеше глава, като че ставаше дума за някакво уникално откритие. Между нас се носеше апетитна миризма.

После нарязах чушка и кромид лук на тънки ленти, смесих ги на салата, овкусих я със зехтинов дресинг и довърших омлета. Мислех тайно да настържа морков в дресинга, но не можах, тъй като неотклонно бях наблюдавана. Той повече не продума. Затаи дъх, когато изрязах лимона във формата на цвете, наведе се леко напред, когато разбих оцета и мазнината и цветът им се промени до млечнобяло, и въздъхна, когато поставих пред него на плота димящия омлет.

— Извинете, но… — От мен отново се отрони въпрос. — Кое ви е толкова интересно?… Това е просто… готвене…

— Обичам да ви гледам как готвите — повтори Професора.

Отпусна скръстените си до момента ръце, за миг се взря през прозореца, за да се увери в местоположението на Вечерницата, и се върна в кабинета си. Съвършено безшумно — също както се бе появил. Вечерното слънце огряваше гърба му.

Гледах ту към храната, която току-що бях приготвила, ту към ръцете си и ги сравнявах: украсеното с лимон свинско соте, салатата от свежи зеленчуци, жълтия и пухкав омлет. Оглеждах ги едно след друго. Всички тези ястия бяха напълно обикновени, но вкусни. Носещи щастие в края на днешния ден. Още веднъж сведох очи към дланите си. Потънах в някакво глуповато задоволство, все едно бях постигнала нещо грандиозно, съпоставимо с откриването на доказателство на Последната теорема на Ферма.

* * *

Дъждовният сезон свърши, началните училища излязоха във ваканция, Олимпийските игри в Барселона бяха открити, а битката на Професора продължаваше. С нетърпение очаквах да ми заръча да изпратя по пощата готовото доказателство в „Джърнъл ъф Математикс“, ала този миг така и не настъпваше.

Горещите дни следваха един подир друг. В постройката нямаше климатик, освен това не можеше да се проветри добре, ние обаче понасяхме ситуацията, без да се оплакваме. Но никой не бе способен да надмине стоицизма на Професора. Дори и дневната температура да надвишаваше 35 градуса, той плътно затваряше вратата на кабинета, седеше на бюрото и през целия ден не сваляше сакото си. Сякаш се страхуваше, че ако се съблече, макар и за кратко, има вероятност всичките доказателства, натрупани до момента, да се срутят. Тетрадката му се беше огънала от потта, тук-таме по тялото му от жегата бяха избили пъпки, които изглеждаха болезнени. Когато внасях вентилатора, носех му вода или го съветвах да пие повече мугича[45], реагираше раздразнено и в крайна сметка ме гонеше от кабинета.