Откакто започна ваканцията, Рууто свикна да идва сутрин в постройката заедно с мен. С оглед на случилите се неприятности не смятах, че е добра идея продължително време да се върти наоколо, но Професора беше непреклонен. Уж не му бяха останали никакви други знания, с изключение на свързаните с математиката, а незнайно как беше чудесно запознат, че малките ученици имат дълга лятна ваканция, освен това никога не изменяше на обичайното си убеждение, че децата винаги трябва да се намират под взора на майките си. Рууто обаче рядко се задържаше на едно място — играеше бейзбол с приятели в парка и изобщо не се занимаваше с домашните за ваканцията, следобед пък ходеше да плува в училищния басейн.
Доказателството бе завършено в петък, на 31 юли. Професора равнодушно ми връчи ръкописа, без особена възбуда или видими признаци на умора. Следващия ден беше събота, тъй че на всяка цена трябваше да го пусна още днес, затова не се бавих нито миг и се втурнах към пощата. Щом се уверих, че на плика бе поставен печат „Експресно“ и несъмнено бе придвижен за изпращане, се изпълних с радост и се отбих тук-там. Купих на Професора бельо за смяна, ароматен сапун, също и сладолед, плодово желе, мидзуйокан[46].
Когато се прибрах, той се бе върнал в обичайното си състояние. Беше отново Професора, който не ме познаваше. Погледнах ръчния си часовник: бях излязла преди час и десет минути. „80-те минути“ никога досега не го бяха подвеждали. Мозъкът му ги отброяваше по-прецизно и по-безкомпромисно от часовников механизъм.
Разклатих часовника и го доближих до ухото си, за да проверя дали не е спрял.
— Колко сте тежали, когато сте се родили? — обади се Професора.
* * *
Малко след началото на август Рууто замина на петдневен лагер. Бе предназначен за деца над десет години и той от доста отдавна го беше очаквал с нетърпение. Макар и откакто се бе родил, за пръв път да се отделяше от майка си, лицето му не издаваше тъга. Сборното място, от където щеше да тръгне автобусът, кипеше от тъгуващи на раздяла родители и деца от няколко класа, както и от ентусиазма на майките, даващи своите последни подробни наставления. Аз също не правех изключение — имах много неща да му кажа, като например да си намята якето, когато захладнее, или да не загуби здравноосигурителната си карта, но Рууто изобщо не искаше да ме чуе и веднага щом стигнахме при автобуса, той беше първият, който скочи в него. Накрая донякъде формално ми помаха за довиждане от прозореца.
Първата вечер след заминаването му ми бе тягостно да се прибера сама в апартамента и затова се помотах малко, въпреки че вече бях разтребила.
— Искате ли да ви нарежа някакъв плод? — предложих аз, а Професора обърна глава, както се бе излегнал в креслото си.
— Бих се радвал, благодаря ви.
Оставаше още време, преди да се стъмни, ала неусетно облаците се сгъстиха, във вътрешния двор вечерният здрач и залязващите лъчи се бяха смесили и сякаш всичко наоколо бе обвито във виолетов целофан. Появи се лек вятър. Отрязах парче пъпеш, поднесох го на Професора и приседнах до креслото му.
— Вземете и вие.
— Благодаря ви, хапвайте вие…
Той разкъса плода с опакото на вилицата и започна да яде, разплисквайки сок навред в чинията.
Докато Рууто отсъстваше, нямаше кой друг да пусне радиото, затова навсякъде бе тихо. От главната къща не идваха никакви шумове. Тъкмо ми се бе сторило, че долавям гласове на цикади, когато всичко отново притихна.
— Хапнете поне малко…
Професора ми подаде последното парче.
— Не, не, благодаря ви. Изяжте го вие… — Избърсах с платнена кърпичка разтеклия се сок около устата му. — И днес беше жега…
— И още как.
— Непременно се намажете с лекарството за пъпките от изпотяване, намира се в банята.
— Ще опитам, ако не забравя…
— Изглежда, утре ще е още по-горещо.
— Лятото изтича, а ние все повтаряме: горещо е… горещо е…
Изведнъж дърветата зашумоляха и в миг всичко наоколо притъмня. Сиянието на залеза, което допреди малко едва се забелязваше далеч на хоризонта, бе погълнато от тъмнината. Някъде отекна тътен.
— А… гръмотевица!
Двамата едновременно извисихме гласове…
И тогава заваля внезапен дъжд. Капките бяха толкова едри, че формата им бе ясно различима. Звукът от трополенето по покрива ехтеше навсякъде из стаята. Понечих да затворя прозореца, но Професора се обади: