— По-добре го оставете отворен… по-приятно е.
При всяко полюшване на пердетата вътре навяваше дъжд, който пръскаше босите ни крака. Както бе казал той, усещането за прохлада беше хубаво. Нямаше и следа от слънце, само лампата над мивката, която бях забравила да загася, размазано осветяваше двора. Малките птички, които явно се бяха крили сред дърветата, излетяха, сплетените клони се приведоха и скоро дъждът покри всичко пред очите ни. Замириса на влажна пръст. Гръмотевиците се чуваха все по-близо.
Мислех си за Рууто. Дали беше намерил къде му е дъждобранът? Трябваше да му приготвя резервни маратонки. Ами ако от прекалена възбуда е преял? Дано не си е легнал с мокра коса и не е настинал…
— Според вас дали и в планината вали…? — попитах аз.
— Хмм, планината вече е тъмна и не мога да видя. — Професора присви очи. — Скоро май ще се наложи да ми коригират очилата за старческо далекогледство.
— Дано онази гръмотевица не е паднала в планината…
— Защо трябва непрекъснато да се тревожите за планината?
— Синът ми отиде там на лагер.
— Син…?
— Да. На десет години. Немирно момче, което обича бейзбола. Вие му измислихте името Рууто, понеже главата му отгоре е плоска — обясних аз, както бях правила толкова пъти досега.
С Рууто си бяхме обещали винаги когато Професора ни задаваше един и същ въпрос, неизменно да му отговаряме по един и същ начин и в никакъв случай да не показваме признаци на отегчение.
— Аа, така ли? Значи, имате син? Това е хубаво.
Щом станеше дума за Рууто, лицето му се оживяваше.
— Деца да ходят на лагер през лятото. Не е ли прекрасно! Това е символът на здравето и мира.
Той се облегна на възглавницата в креслото и се протегна. Дъхът му още ухаеше на пъпеш.
В миг пробяга светкавица, последвана от гръмотевица, много по-силна от предишните. Единствено тази светлина прониза небето, без да бъде възпряна нито от мрака, нито от дъжда, и дори след като изчезна, дълго остана отпечатана върху ретината ми.
— Тази със сигурност се стовари някъде… — казах аз, а Професора само измърмори нещо като „Хмм“, без да ми отвърне.
Дъждът пръскаше върху пода. Навих крачолите на панталона му, за да не се мокрят, и той размърда краката си, все едно го бе гъдел.
— По принцип гръмотевиците падат по високите места, затова планините са по-опасни от равнините.
Тъй като математиката принадлежеше към групата на точните науки, мислех, че Професора притежава повече знания относно гръмотевиците, но очевидно се бях лъгала.
— Днес контурите на Вечерницата бяха неясни, а в такива дни времето обикновено се разваля.
Отговорът му беше много далеч от математическата точност.
Докато си приказвахме, дъждът бе започнал да се лее като из ведро, светкавици проблясваха една подир друга, без изгледи да престанат, гръмотевици разтърсваха стъклата на прозорците.
— Тревожа се за Рууто.
— В нечия книга бе написано, че тревогите за децата са най-голямото изпитание, отредено на родителите.
— Може целият му багаж да е подгизнал и сега той да е съвсем безпомощен… А до края на лагера има още цели четири дни.
— Това е просто внезапен проливен дъжд. Утре, като напече сутрешното слънце и стане горещо, всичко ще изсъхне за нула време.
— Какво ще правя, ако Рууто бъде поразен от гръм?
— Смятам, че вероятността за това определено е ниска…
— А ако светкавицата се насочи към шапката на „Тигрите“ и я превърне в своя директна мишена… Особено при такава необичайна форма на главата като неговата… Вие, разбира се, знаете. Досущ като знака за корен квадратен. Напълно неподражаема глава, дарена единствено нему. Не би било странно, ако гръмотевицата бъде запленена от нея.
— Не, не. Заострените глави са къде-къде по-опасни. Току-виж бъдат объркани с гръмоотводи.
Професора, който винаги толкова се притесняваше за Рууто, бе влязъл в ролята на мой утешител. Вятърът се усили, дърветата се разлюляха. Колкото повече бурята се развихряше, толкова по-дълбока тишина изпълваше постройката. В главната къща, в една от стаите на втория етаж, светна лампа.
— Когато Рууто го няма, се чувствам, все едно сърцето ми е празно — казах аз.
— Празно означава… има смисъл на нула, нали така? — измърмори той, без да съм се обръщала с въпрос към него.
— С други думи, сега във вас съществува една нула.
— Ами… предполагам, че е така, сигурно — кимнах уклончиво.
— Не мислите ли, че човекът, който е открил нулата, е бил велик?
— Нулата не съществува ли още от памтивека?
— И кога всъщност е от памтивека?
— Ами предполагам, че когато хората са се появили, навред вече е било пълно с нули, нали?