В небето не се мяркаше и следа от облак. Зеленината искреше, лъчите се процеждаха през листата и рисуваха слънчеви петна по земята. Синът ми броеше на пръсти базите. Аз включих фурната. Музиката по радиото бе прекъсната от пращене, но след малко се оправи.
— Кажете, кажете…
Рууто отново отвори уста.
— Какво има? — намесих се пак.
— Не питам теб, мамо — рече той. — Как изчисляваме колко пъти един състезател е батирал?
— Умножаваме броя на изиграните мачове по 3,1, като игнорираме цифрите след десетичната запетая.
— Ако е над 5, закръгляме нагоре, нали?
— Да, точно така… Покажи ми… за кое става дума…
Професора затвори книгата си, стана от креслото и се приближи до Рууто. Бележките по дрехите му тихо шумоляха. Едната си ръка опря на масата, другата постави на рамото му. Сенките на двамата се припокриха. Рууто клатеше напред-назад краката си под стола. Аз сложих хляба във фурната.
Най-сетне от радиото се разнесе музиката, която оповестяваше началото на прякото предаване. Синът ми протегна ръка и завъртя копчето за звука.
— Днес за нищо на света няма да загубят!
Казваше това всеки ден.
— Смяташ ли, че Енацу ще започне пръв?
Професора свали очилата си.
Представихме си съвсем новото питчърско възвишение, върху което не бе отпечатана нито една следа. Пръстта бе наситено черна от пропилата в нея влага, беше внимателно изравнена и изглеждаше свежа.
„Батира „Ханшин“, питчърът е…“ Коментаторът на стадиона бе заглушен от възгласите на зрителите и от смущенията в сигнала. Сякаш виждахме следите от бутонките на първия питчър, който се насочва към възвишението. Миризмата на прясно изпечен хляб изпълваше трапезарията.
Девета глава
Един ден, когато лятната ваканция беше към края си, проблем със зъбите на Професора предизвика подуване на челюстта му, което нямаше начин да се скрие. Беше денят, в който „Тигрите“ — след серия от гостувания, приключили успешно с десет победи, шест загуби и завоюване на второто място, с 2,5 разлика спрямо първенеца „Якулт“ — се бяха завърнали на „Кошиен“.
Професора, изглежда, беше търпял болката, без да каже на никого. Ако бе отделил за себе си частица от вниманието, което посвещаваше на Рууто, сигурно нямаше да се стигне чак дотук. Когато аз забелязах бузата му, тя беше толкова изкривена и подута, че той вече не можеше нормално да отваря устата си.
Да го отведа на зъболекар, се оказа по-лесно, отколкото на бръснар или на бейзболен мач. Заради болката нямаше сили да изрежда безпочвени аргументи, а тъй като и устните му бяха обездвижени, не би бил способен да ги изрече. Смени ризата си с нова, обу обувките си и пое покорно към зъболекарския кабинет. Крачеше в сянката на слънчобрана, който бях разтворила, привел гръб, сякаш за да предпази болния си зъб.
— Трябва на всяка цена да ме изчакате — няколко пъти настоятелно изтъкна, седнал в чакалнята, мърдайки едва-едва езика си.
Дали защото се притесняваше, че думите му не се разбират, или защото ми нямаше доверие, но повтаряше едни и същи реплики почти на всеки пет минути.
— Докато ме лекуват, няма да излизате навън да се разхождате насам-натам… Трябва непременно да чакате тук, на този стол. Разбирате ли?
— Ама естествено! Не ще ви оставя и никъде няма да ходя.
Потърках гърба му в желанието си поне леко да облекча болката му. Всички останали пациенти се бяха вторачили в пода, полагайки усилия изобщо да не ни обръщат внимание. Прекрасно знаех как да се държа в подобни неловки моменти. Трябваше да бъда непоколебима, също като Питагоровата теорема или Формулата на Ойлер.
— Наистина ли?
— Да! Не се тревожете. През цялото време ще съм тук и ще ви чакам.
Многократно повтарях един и същ отговор, макар и да съзнавах, че думите ми няма да успеят да го успокоят. До последно, докато вратата, водеща към кабинета, не се затвори зад гърба му, Професора непрестанно се обръщаше назад, за да се увери, че съм там.
Прегледът се проточи повече, отколкото очаквах. Пациентите, които бяха повикани след него, един по един се разплащаха и си тръгваха, а той така и не се появяваше. Имайки предвид, че не полагаше грижи за протезата си и не си миеше зъбите, допусках и че с поведението си по никакъв начин не съдейства и зъболекарят е подложен на сериозно изпитание. От време на време се изправях и надзъртах през стъклото на вратата на кабинета, но виждах единствено тила на Професора.
Най-сетне манипулацията приключи и като излезе, настроението му драстично се бе влошило в сравнение с преди, когато понасяше болката. Изглеждаше много изтощен, челото му бе плувнало в пот. Постоянно подсмърчаше и вбесено щипеше явно изтръпналите си от упойката устни.