— Всичко наред ли е? Сигурно сте уморен. Хайде…
Изправих се и протегнах ръка към него, ала той мина покрай мен, без да спира. Не само че не ме погледна, ами даже избута ръката ми.
— Случило ли се е нещо…?
Гласът ми не достигна до ушите му. Свали и захвърли в различни посоки чехлите; залитайки, нахлузи обувките си и веднага излезе навън. Забързано платих на регистратурата и затичах подире му, без да имам време да уговоря следващото посещение.
Когато го настигнах, Професора се приближаваше към първия светофар. Не беше объркал посоката, но без да се пази от преминаващите коли, решително крачеше по средата на улицата, не обръщайки внимание на светофарите. Изненадах се, че върви толкова бързо. Ужасното му настроение бе положило своя отпечатък дори на гърба му.
— Почакайте… — извиках аз в опит да го спра, ала не постигнах друго, освен да привлека озадачените погледи на минувачите.
Слънчевите лъчи в разгара на лятото жареха безмилостно, беше толкова горещо, че свят да ти се завие.
Постепенно раздразнението обхвана и мен. Не виждах причина за такова цупене заради малко повечко болка, причинена от зъболечение. Ако не бяхме предприели нищо, проблемът несъмнено би се задълбочил. Все някога щеше да се стигне до лекарска намеса. Дори и синът ми можеше дотолкова да изтърпи. Точно така, трябваше да взема и Рууто с нас. Сигурно тогава държанието на Професора щеше да е поне малко като на възрастен. Хем добросъвестно бях спазила обещанието си и го бях чакала, без да мърдам… а той…
Обзеха ме злостни чувства и желание за известно време да го оставя да прави каквото си ще, затова нарочно забавих ритъма на крачките си и престанах да го гоня. Професора все така вървеше, вперил поглед само напред, без да губи кураж от воя на клаксоните или от електрическите стълбове, в които бе на косъм да се блъсне. Явно искаше да се прибере вкъщи колкото се може по-скоро. Косата му, която по всяка вероятност бе сресал, преди да излезе, неусетно съвсем се бе разрошила, цялото му сако беше измачкано. Гърбът му изглеждаше по-малък, отколкото предполагаше разстоянието. Заради неравномерните отблясъци на слънцето силуетът му току сякаш се разтваряше в дневната светлина, но благодарение на листчетата, които блестяха, отразявайки ярките лъчи, не го губех от поглед. Това бяха специфични отблясъци, подобни на таен код, разкриващ местоположението на Професора.
Изведнъж се стреснах, стиснах по-силно дръжката на слънчобрана и погледнах ръчния си часовник. Осланяйки се на замъглената си памет, се опитах да пресметна времето от момента, в който бе влязъл в кабинета, до мига, в който го бе напуснал: десет минути… двайсет… трийсет… следях с пръст чертите на циферблата…
Втурнах се подир смаляващия се гръб на Професора. Без да обръщам внимание на това, че сандалите ми бяха на път да се изхлузят, тичах, водена единствено от блясъка на листчетата, които се скриха зад поредния ъгъл, като всеки момент щяха да бъдат погълнати от сенките на града.
* * *
Докато Професора си вземаше вана, внесох ред в броевете на „Джърнъл ъф Математикс“. За разлика от конкурсните задачи, на които бе отдаден, той не отдаваше особено значение на списанията и те лежаха безразборно захвърлени навред из кабинета, почти неотваряни, с изключение на страниците със задачите. Вдигнах ги и ги събрах на едно място. Започвайки от най-старите, ги подредих по дата на излизане и отделих само онези, в които доказателствата на Професора бяха упоменати като спечелили награда.
Вероятността да открия името му беше голяма. Разгърнах едно от списанията и веднага намерих раздела с призьорите, тъй като бе отбелязан в самото съдържание с едри букви и ограден с декоративна рамка. Името на Професора стоеше наистина величествено, триумфално. Веднъж напечатано, доказателството вече бе изгубило топлината, която бе имало, когато бе писано на ръка, но в замяна на това, изглежда, бе добило още повече благородство и гледайки го, дори и аз усещах непоклатимата му логика.
В кабинета беше малко по-топло, отколкото в останалите стаи. Може би защото дълго време той е бил изолиран отвсякъде с безмълвни стени. Докато прибирах в един кашон броевете, в които не бе поместено доказателство на Професора, пак се замислих за случилото се при зъболекаря и отново пресметнах изминалото време. Нямаше как да се разсея, тъй като чакалнята и кабинетът, макар и отделни помещения, се намираха в една и съща сграда. А и независимо от обстоятелствата, когато бях с Професора, никога не биваше да забравям, че паметта му неизменно трае осемдесет минути.