Така или иначе, колкото и да пресмятах времето, през което бяхме разделени, не беше повече от шейсет минути. Казвах си, че какъвто и математик да е, той е преди всичко жив човек и няма как винаги, без изключение да спазва точно осемдесетминутен цикъл. Ден след ден климатичните условия се променят, хората, с които имаме контакт, също са различни. Случва се и да не сме в най-върховата си физическа форма. Още повече в онзи момент, когато го бе болял зъб. Разни непознати люде бяха бъркали в устата му, нервите му се бяха опънали и нищо чудно, че периодичните завъртания на касетата в главата му се бяха разцентровали.
Купчината с броевете, в които присъстваше името му, стигаше до над кръста ми. Мислех си, че в тези нищо и никакви списания неговите доказателства са инкрустирани като скъпоценни камъни, и се изпълвах с обич. Внимателно, една по една подравнявах книжките. Това беше натрупалата се енергия на Професора, която той бе изразходил в името на математиката, а също и реално свидетелство, че злощастната катастрофа в никакъв случай не бе унищожила математическите му способности.
— Какво правите?…
Професора неусетно бе излязъл от банята и бе влязъл в кабинета. Вероятно упойката още го държеше, защото устната му беше все така изкривена, но подутината на бузата бе спаднала. Настроението му се бе разведрило, явно вече не го болеше. Плъзнах поглед към стенния часовник, като внимавах да не ме забележи — установих, че беше прекарал в банята почти трийсет минути.
— Подреждам списанията.
— Аа, благодаря ви. Оценявам усилията ви… Вижте каква планина… Опасявам се, че са тежки, но дали не може да ги изхвърлите някъде?…
— Какво говорите… това е невъзможно.
— И защо?
— Ами всички тези задачи са решени от вас! Всичко това сте го направили сам! — казах аз.
Професора нищо не отвърна, само впери в мен срамежлив поглед. Капките, стичащи се от косата му, навлажняваха листчетата.
Цикадите, цяла сутрин произвеждали оглушителни звуци, бяха притихнали, дворът бе изпълнен само със сипещи се летни слънчеви лъчи. Ала при по-внимателно взиране се виждаше как в далечното небе, отвъд линията на хребетите на планината, се носят крехки облаци, които те караха да почувстваш първите признаци на есента. Точно в тази част на небето, където изгряваше Вечерницата.
* * *
Веднага след като започна новият срок на Рууто, от „Джърнъл ъф Математикс“ пристигна известие за спечелването на първата награда в математическия конкурс. Беше по повод на въпросната задача, на която Професора бе посветил цялото си лято.
Но както и очаквахме, той не се зарадва. Захвърли картичката от списанието на масата, без дори да я прочете както трябва, не изрази никакви впечатления, по лицето му даже и за миг не се прокрадна усмивка.
— Откакто излиза Джанаруобу, това е най-голямата парична награда, която се присъжда — казах аз с цел да привлека вниманието му.
Тъй като нямах увереността да произнеса официалното име на списанието, винаги го съкращавах и го наричах Джанаруобу.
— Така ли… — въздъхна той без признаци на някакъв интерес.
— Имате ли представа през колко мъки минахте, за да решите онази задача? Почти не се хранехте, не спяхте достатъчно, от сутрин до вечер не спирахте да се лутате в света на математиката. Не беше ли цялото ви тяло обринато от потта, а сакото ви — с отпечатани кръгове от засъхнала пот? — Изтъквах пред него собствените му усилия, с ясното съзнание, че споменът за труда му бе изгубен. — Аз няма да забравя теглото и дебелината на доказателството, което ми поверихте. И обзелото ме чувство на гордост, когато го подадох на гишето в пощата.
— Аа… Така ли… Хмм.
Каквото и да кажех, реакциите му бяха толкова вяли, та чак изнервящи.
Дали да се подценява постигнатото беше тенденция, която се забелязва при математиците изобщо? Или това се коренеше в природата на Професора? Математиците също са изпълнени с желание за слава, с амбиция да привлекат върху себе си вниманието на множество хора, които нямат никаква връзка с математиката. Именно затова математиката се бе развивала като клон от научното познание, но в неговия случай като че ли всичко в крайна сметка се свеждаше до проблема с механизма на паметта му.
Така или иначе, беше учудващо безразличен спрямо всяко едно финализирано математическо доказателство. В момента, в който целта, за чието постигане бе вложил цялата си обич без остатък, разкриеше формата на истината и тя обърнеше лицето си към него, той ставаше резервиран и безмълвен. В случай че не се оплакваш и не изтъкваш колко страст си вложил, то после не търсиш и награда. След като провереше дали доказателството е напълно завършено, Професора тихо продължаваше напред по пътя си.