И това не се отнасяше само за математиката. Когато занесе ранения Рууто до лекарския кабинет, когато смело се хвърли да го защити от заблудената топка, той все не успяваше подобаващо да приеме благодарностите ни. И не защото се инатеше или се бунтуваше, а просто защото не разбираше какво толкова е сторил, че да ги заслужи.
„Мога да направя само съвсем незначителни неща. Щом аз мога, значи всеки друг също трябва да може.“ Професора все шептеше подобни слова дълбоко в себе си.
— Нека го отпразнуваме!
— Не мисля, че е нужно каквото и да е отпразнуване.
— Когато всички честитят на някого, който здравата се е постарал и е спечелил първа награда, радостта се удвоява.
— Нямам особено желание да се радвам. Аз само надникнах в тефтера на Бога и малко попреписах от там…
— Не, не. Ще устроим празненство. Дори и вие да не искате да се зарадвате, аз и Рууто искаме. — Държанието му се промени, щом чу името на сина ми. — Да, ето как ще постъпим. Ще го съчетаем с рождения ден на Рууто. Той е на единайсети септември. Ще е много щастлив, ако бъдете до него.
— На колко години ще стане?
Стратегията ми се бе оказала печеливша. Професора на секундата прояви интерес към развитието на нещата.
— На единайсет.
— Единайсет…
Наведе се напред, премигна няколко пъти, задърпа косата си, посипвайки пърхот върху масата.
— Да. На единайсет.
— Това е едно прекрасно просто число. Изпъкващо с красотата си сред останалите прости числа. Също така е номерът на гърба на Мураяма. Кажете, не е ли невероятно?
Ако сравняваме рождения ден, който веднъж годишно спохожда всеки един от нас без изключение, със спечелването на първа награда с математическо доказателство, той едва ли би бил нещо невероятно, но разбира се, аз си замълчах и покорно се съгласих.
— Добре! Да празнуваме тогава! Децата се нуждаят от празници. Колкото и празници да им направим, никога няма да е прекалено. Стига да има вкусни неща за ядене, свещички и аплодисменти, и те са щастливи. Лесно е, не мислите ли?
— Да, напълно съм съгласна.
Взех перманентен маркер и оградих датата 11 септември на календара в трапезарията с толкова внушително кръгче, което човек едва ли би пропуснал, колкото и да е разсеян. Професора извади ново листче и написа: „11.09 (петък), празник по случай 11-ия рожден ден на Рууто“, после го закачи на гърдите си, успявайки някак да го смести малко по-надолу от най-важната си бележка.
— Ето… така е добре.
Докато кимаше с чувство на задоволство, той се бе втренчил в новото попълнение сред бележките.
* * *
След като го обсъдихме с Рууто, решихме за празника да подарим на Професора бейзболна карта с Енацу. Докато той подремваше в трапезарията, скришом взех металната кутия от рафта с книги и я показах на Рууто, който реагира с невероятен интерес. Забравил, че трябва да пазим тайна, седна на пода, започна да вади картите една по една, оглеждаше ги от двете страни, от ъгъл до ъгъл, издавайки възгласи на удивление.
— Това са съкровищата на Професора, внимавай да не ги огънеш или изцапаш — нервно го предупредих, на него обаче умът му бе другаде.
В този момент Рууто за първи път се докосваше истински до бейзболни карти. Знаеше смътно за съществуването им, тъй като някои от приятелите му, които притежаваха такива карти, му ги бяха показвали, но смятам, че той по-скоро несъзнателно ги бе избягвал. Синът ми беше дете, което в никакъв случай не би молило майка си за пари за нещо, дето служи само за забавление, камо ли единствено за негово собствено забавление.
Ала веднъж видял колекцията на Професора, вече нямаше връщане назад. Рууто бе разбрал, че още един нов свят на бейзбола се бе разгърнал пред него и че той прелива от очарование, различно от това на истинската игра. Бе се докоснал до селения, в които малките бейзболни карти като ангели хранители бдяха над разкриващия се чрез радиото или случващия се на стадиона бейзбол. Яркият контраст на снимките, уловили мига, изписаните с гордост велики постижения, изпълнените с възторг кратки истории, побиращият се в дланта точен правоъгълник, пречупващият слънчевите лъчи найлонов протектор… Всичко, свързано с картите, омагьосваше Рууто. Освен това той направо занемя от завладялата го мисъл за радостните усилия, които Професора бе положил, за да направи подобна колекция.
— Ето, погледни този Енацу. Заснети са даже хвърчащите пръски пот…