— Ау, страхотно, това е Бак! Толкова са му дълги ръцете…
— А, тази тук е жестока… От специалните е. Така са я изработили, че като я доближиш до светлината, фигурата на Енацу изглежда триизмерна…
Всеки негов коментар неизменно бе придружен от емоционални възклицания и търсене на съгласието ми.
— Разбрах вече, хайде, прибирай ги.
Дочух скърцането на креслото в трапезарията. Професора се пробуждаше.
— Някой път ще го помолим и ще ги разгледаме на спокойствие. Не си объркал реда, нали? Стриктно са разделени по групи…
Още не бях завършила думите си и дали защото бе неочаквано тежка, или въодушевлението все още не го напускаше, но Рууто изтърва кутията. Трясъкът беше доста силен. Тъй като бе плътно натъпкана, пораженията бяха малки за такъв удар, ала въпреки това част от картите (почти до една с втори бейзмени) се пръснаха по пода.
По най-бързия начин се заехме да върнем всичко както си беше. За щастие, нито найлоновите протектори се бяха скъсали, нито някоя от картите се бе измачкала. Но колекцията на Професора се беше съхранила в толкова перфектна форма в рамките на металната кутия, че дори и само на едно-единствено място да бе повредена, щеше да изглежда така, сякаш ѝ е нанесена непоправима щета. Заради това тревогата ни нарастваше все повече и повече.
Професора можеше да се събуди всеки момент. Като се замислих, макар и да знаех, че ако Рууто го беше помолил, той вероятно с удоволствие щеше да му покаже колекцията и нямаше защо да се крием, все пак по отношение на кутията с бейзболни карти винаги имах скрупули. А ето че от скрупули още повече щях да го обидя. Вътре в себе си започнах да се навивам, че може би както тийнейджър иска да скрие съкровените си тайни, така и Професора навярно не желае никой друг да зърне сбирката му.
— Този е Ширасака… Значи, ще го сложа след Минору Камата.
— Това как се чете?
— Виж, отгоре е написано. Ясуджи Кондо. Затова трябва да е по-назад.
— Мамо, ти познаваш ли го?
— Не, но щом за него е направена подобна карта, сигурно е бил забележителен играч. Сега обаче не е време за това, хайде, побързай…
Цялата ни концентрация беше впрегната с цел да върнем една по една всички карти на определените от Професора места. И тогава изведнъж забелязах, че кутията е с двойно дъно. В този момент държах картата с Кинго Мотояшики. Кутията беше по-дълбока в сравнение с височината на правоъгълната карта.
— Почакай малко…
Спрях Рууто и пъхнах пръст в незапълнената пролука в обособения раздел с вторите бейзмени. Не бях се излъгала.
— Кажи ми, какво има? — попита озадачено синът ми.
— Няма проблем. Остави на мама.
Незнайно защо, скрупулите ми в миг се изпариха и станах смела. Накарах Рууто да донесе линията от чекмеджето на бюрото и внимавайки картите да не се сринат, я вкарах и повдигнах дъното.
— Ето, погледни. Май има нещо скрито дълбоко под картите. Можеш ли да го измъкнеш, докато аз подпирам с линията?
— Да, разбрах. Мисля, че мога.
Малките му пръстчета се плъзнаха в тясната празнина и майсторски успяха да извадят съдържанието.
Оказа се доклад по математика. Написан на машина на английски, подвързан със специална хартия, на която по всяка вероятност бе отпечатана емблемата на университета, той представляваше математическо доказателство с обем, доколкото можех да преценя, около стотина страници. Името на Професора изпъкваше, напечатано с готически шрифт. Като дата беше отбелязано 1957 година.
— Изчисления, направени от Професора?
— Да, така мисля.
— Но защо ги е скрил на такова място? — изрече Рууто, без да може да потисне усещането си за нещо много странно.
Аз веднага пресметнах наум 1992 минус 1957 и установих, че тогава Професора е бил на 29 години. Без да усетим, сигналите за раздвижване в трапезарията бяха секнали, скърцането на креслото беше утихнало.
Стискайки все още в едната си ръка картата с Кинго Мотояшики, започнах да разлиствам доклада. Мигновено разбрах, че е бил прибран и съхраняван със същата грижа, както и бейзболните карти. Старомодност, съответстваща на годините, се долавяше в подвързията и стила на буквите на пишещата машина, на която бе написан, но никъде не се виждаха следи от увреждане от човешка ръка. Досущ като при картите, нямаше нито огънати или смачкани страници, нито зацапвания. Освен това явно машинописецът е бил перфектен, тъй като не се забелязваха никакви грешки. Подвързията изобщо не беше нагърчена, ъглите ѝ бяха запазили точната си деветдесетградусова форма, тя бе гладка и приятна на допир. Човек би си помислил, че дори и реликвите на който и да е височайши монарх не са били заровени толкова старателно.