Бях изключително внимателна, по примера на онези, които преди мен го бяха докосвали, и взела си поука от небрежността, която Рууто току-що бе допуснал. Макар и изтръгнат от дългия си сън, трудът на Професора не беше променил величествения си облик — не бе засегнат нито от тежестта на картите, нито от аромата на бисквитите.
Единственото нещо на първата страница, което можах да разбера, бе написаното най-горе: Chapter 1. Прелиствайки доклада, на няколко пъти се натъкнах на думата Артин. В мен изникна споменът за хипотезата на Артин и как Професора я бе обяснил, чертаейки с малко клонче на земята в парка, когато се връщахме от бръснарницата. В съзнанието ми изплува и формулата, която бе добавил, след като заговорих за съвършеното число 28, както и листенцата от цветовете на вишните, които се бяха посипали върху нея.
И тогава измежду страниците се изплъзна и падна една черно-бяла снимка. Рууто я вдигна. Като че беше направена някъде на речен бряг. Професора бе седнал на склон, покрит с детелини. С протегнати напред крака, той изглеждаше напълно отпуснат, присвил очи срещу сипещите се слънчеви лъчи. Бе толкова млад и хубав. Облечен с костюм, както винаги, и талантът сякаш се излъчваше от цялото му тяло. Не ще и дума, върху сакото му нямаше закрепена нито една бележка с напомняне. А до него седеше жена. Ръбът на полата ѝ бе леко отгърнат и оттам се подаваха само върховете на обувките ѝ. Тя срамежливо бе наклонила глава към него. Телата им никъде не се допираха, но можех да усетя близостта помежду им. И независимо от многото изминали години нямаше съмнение, че това бе вдовицата от главната къща.
Освен името на Професора и Chapter 1 имаше още един ред, който разбирах. Беше най-отгоре на подвързията, в полето над заглавието, като само той не бе напечатан, а написан на ръка на японски:
„Посвещавам на N., която ще обичам вечно. От този, който никога няма да те забрави.“
* * *
Макар и да бяхме решили за подарък да му вземем бейзболна карта с Енацу, като дойде време да тръгнем да търсим, осъзнахме, че това хич не е лесна задача. Причината бе, че Професора беше успял да събере почти всички карти от периода, когато е бил в отбора на „Тигрите“, сиреч преди 1975-а. Що се отнася до новите варианти, пуснати в продажба по-късно, голяма част от тях или отбелязваха факти около трансфера му, или го показваха в екип на „Нанкай“ или „Хирошима“, което, естествено, ги правеше неподходящи.
На първо време двамата с Рууто купихме специализирано списание за бейзболни карти (самият факт, че подобно нещо се предлагаше в книжарниците, бе за мен свежо откритие) и проучихме какви видове има, на какви цени, къде може да се намерят. Покрай това се сдобихме със знания и за историята на картите, какви са прийомите, възприети от колекционерите, на какво да се обърне внимание при съхраняването им. Когато настъпи краят на седмицата, следвайки списъка с магазини за карти, поместен на последните страници на списанието, обиколихме всички места, които бяха на поносимо разстояние. За съжаление обаче, без резултат.
Магазинчетата обикновено заемаха една стая в овехтели сгради, приютили многобройни магазини или заведения, заложни къщи, частни детективски агенции или помещения, наети от гадатели. Навсякъде още с качването в асансьора ме обземаха мрачни чувства, но колкото до сина ми, щом прекрачеше в някое от тях, то се превръщаше за него в рай. Пред очите му се разкриваше свят, събрал в себе си безброй кутии като тази на Професора.
Усмирявах ентусиазма на Рууто, който не знаеше къде по-напред да погледне, и се посвещавахме единствено на целта си — Ютака Енацу. Съвсем разбираемо, рафтовете с неговите карти бяха чудесно заредени. Във всички магазинчета се използваше система за класификация, идентична с тази в кутията от бисквити на Професора. За Енацу бе запазено място до Нагашима и О, отделно от другите карти, групирани по отбори, периоди или позиции.
Ние заставахме пред рафтовете, отредени за него, и се заемахме да проверяваме една по една всички карти, като аз се захващах с началото на тестето, а Рууто — с края. Дали пък следващата не ще се окаже някоя скрита и непозната, дали няма да излезе видение на Енацу… Изпълнени с подобни очаквания, не спирахме да преглеждаме карта подир карта, което самò по себе си бе дейност, изискваща физическа енергия. Като да преследваш нещо, без да имаш компас, в гора, където не прониква слънчев лъч. Въпреки това ние не се обезсърчавахме, дори напротив, идваха ни идеи за хитри похвати, усъвършенствахме техниката си, отмятахме картите с все по-голяма бързина.
Първо, с помощта на палеца и показалеца изтегляхме и повдигахме една карта, после, ако бе от същия вид като някоя от кутията на Професора, веднага я връщахме обратно, а в случай че беше непозната, внимателно проверявахме дали отговаря на необходимите условия. И така, повтаряхме едни и същи действия при всяка следваща, разчитайки на светкавичната си преценка.