Която и да погледнехме, или вече я бяхме срещали, или показваше Енацу в екип, в какъвто не бяхме свикнали да го виждаме, или пък услужливо описваше детайли около прехвърлянето му в друг отбор. Не само това, ами разбрахме, че черно-белите карти, които Професора бе събрал, датиращи от периода, когато бейзболистът тъкмо бе дебютирал, всъщност бяха много скъпи и ценни. Щеше да се окаже далеч нелека задача да добавим такава, дето да не отстъпва на останалите. Най-накрая, в средата на плътно строените една до друга карти, моите пръсти и тези на Рууто се срещаха и ние въздъхвахме, осъзнали, че поредната възможност бе загубена.
Даже и дълги часове да се бавехме в магазинчето, без да похарчим и една йена, продавачите никога не ни гледаха накриво. Като кажехме: „Ние търсим Ютака Енацу“, те на драго сърце ни изваждаха всичко, което имаха, а когато не постигахме заветната цел и оклюмвахме, се обръщаха към нас с думите: „Горе главата…“. В последното магазинче, което посетихме, след като внимателно ни изслушаха, дори ни дадоха съвет.
Казано накратко, предложиха ни да потърсим картите, които през 1985-а един производител на захарни изделия слагал като безплатни изненади в опаковките на шоколадите, разпространявани в търговската мрежа. Той по принцип винаги продавал продуктите си заедно с бонус карти, но през 1985-а, по повод честването на петдесетгодишния юбилей от основаването на фирмата, разработил карти по премиум метод. Освен това през онази година „Тигрите“ спечелили шампионата, така че било пълно с карти с играчи от „Ханшин“…
— А какво значи премиум метод…? — попита Рууто.
— Когато картата е подписана собственоръчно от съответния състезател, когато е с добавена холограма или когато малко парченце от бейзболната бухалка на играча е вградено в нея. Ако говорим за Енацу, през 1985-а вече се е бил пенсионирал, затова би трябвало да има преиздадена серия на карта ръкавица. Един-единствен път я получихме, но веднага се продаде. Много е търсена, нали разбирате…
— Какво е карта ръкавица?
Въпросите на Рууто продължаваха.
— Ръкавицата се нарязва и парченце от кожата се вгражда в картата.
— И това е ръкавицата, която Енацу наистина е използвал?
— Естествено. Щом картите са сертифицирани от Японската асоциация за спортни карти, по принцип няма как да бъдат фалшиви. Само че броят им е крайно ограничен. Много рядко можеш да ги срещнеш. Но не си и помисляй да се предаваш. Със сигурност е някъде там, в света около нас. Ако ми я доставят, веднага ще ти се обадя по телефона. Знаеш ли, и аз съм фен на Енацу.
Продавачът рязко повдигна нагоре козирката на шапката на „Тигрите“ и погали главата на Рууто. Толкова напомняше на жеста на Професора.
Денят на празненството съвсем наближи. Не виждах никакъв проблем да потърсим друг подарък и предложих на Рууто, ала той не искаше и да чуе. До последно държеше на бейзболната карта.
— Ако се откажем по средата, никога няма да достигнем до правилния отговор.
Така синът ми виждаше нещата.
Не се и съмнявах, че основната му грижа бе да накара Професора да се почувства щастлив, освен това обаче, ако трябва да съм честна, истината бе, че цялото вълнение около колекционирането на карти му носеше голяма наслада. Изживяваше се като странстващ приключенец, готов да обърне света, за да издири една-едничка карта.
Всеки път щом беше в кухнята, Професора току поглеждаше към календара. От време на време отиваше до стената и прокарваше пръст по кръгчето, с което бях оградила 11 септември. Бележката на гърдите му си стоеше здраво закрепена. По свой си начин той полагаше усилия да не забрави датата на празника по случай рождения ден на Рууто, ала със сигурност вече беше забравил за наградата от Джанаруобу.
* * *
Така или иначе, историята с кутията от бисквити си остана неразкрита. В онзи момент за известно време не можах да откъсна очи от подвързията на доклада. Гледах като хипнотизирана надписа: „Посвещавам на N., която ще обичам вечно“. Без съмнение, почеркът бе на Професора. За него „вечно“ не беше в обикновения смисъл. Беше „вечно“ както е вечна една математическа теорема…
И отново Рууто бе този, който ме свали на земята.
— Хайде, мамо. Мушни отново линията, така че да се отвори пролука.
Той взе доклада от ръцете ми и го върна на мястото му. Дори и да бързаше, не се отнасяше грубо. Сякаш сам си налагаше да не допусне да оскверни с нещо тъй дълго пазената тайна на Професора.