След като прибрахме обратно всички карти до една, никъде не се забелязваше нищо подозрително. Ръбчетата им бяха чинно подравнени, по кутията нямаше видими следи от падането, азбучната подредба беше спазена. И все пак се усещаше някаква разлика. Сега, когато знаех, че посветеното на N. математическо доказателство е скрито в мрака под дъното на кутията, това вече не беше една прекрасна колекция от бейзболни карти, а ковчег, в който са погребани спомените на Професора. Положих ковчега в дъното на рафта на етажерката.
* * *
Имах някаква, макар и слаба надежда, но продавачът от магазина не се обади. Рууто се стараеше до последно — изпрати картичка до отдела за читателски мнения на списанието, разпита приятелите си, както и по-големите им братя. Колкото до мен, аз тайничко бях приготвила резервен подарък, в случай че не успеем да се доберем до желаната карта. Бях страшно затруднена какво да избера. Мислех си за моливи 4B, тетрадки голям формат, кламери, листчета за бележки, риза… Нещата, от които Професора се нуждаеше, бяха толкова малко. А фактът, че не можех да се посъветвам с Рууто, още повече усложняваше ситуацията.
Точно така, ще му взема обувки, сетих се аз. Той има нужда от обувки. Такива, които не са покрити с мухъл и с които би могъл свободно да отиде когато и където си поиска.
Скрих ги в дъното на дрешника, както често правех с подаръците на Рууто, когато беше малък. Реших, че ако щастието ни се усмихнеше навреме, щях просто да ги сложа в шкафчето за обувки на Професора, без да казвам нищо.
Лъч надежда дойде от най-неочаквана посока. Бях отишла да си получа заплатата в офиса на Агенцията, когато една от помощниците си спомни, че в склада на магазинчето за дреболии, което майка ѝ бе държала преди много време, най-вероятно са останали някакви бейзболни карти, давани като подарък към бонбоните и шоколадите. Понеже директорът слушаше, естествено, не споменах нито за празника в чест на Професора, нито за рождения ден на Рууто, а повдигнах темата, изтъквайки, че синът ми много иска подобно нещо, пък аз не мога да му го набавя. И тогава домашната помощница, макар и неуверено, заговори за зарязаните в склада подаръчни карти.
Първото, което ме обнадежди, бе фактът, че поради достигане до преклонна възраст майка ѝ бе затворила магазинчето през 1985-а. През ноември същата година поръчала захарни изделия, предназначени за лека закуска по време на екскурзия на клуб за възрастни хора, и между тях били и шоколадите с карти подаръци. Решавайки, че на възрастните няма да са им необходими, тя отлепила едно по едно тънките черни пликчета от гърба на всеки шоколад. Смятала да ги използва през пролетта, ако получи поръчка във връзка с екскурзия на някой детски клуб. Безспорно децата щели да им се зарадват много повече. Не е ясно дали е знаела, че това са бейзболни карти, но преценката ѝ била правилна. Поръчка от детски клуб обаче не дошла, тъй като през декември майката на въпросната домашна помощница се разболяла и окончателно закрила магазинчето. И така почти сто бейзболни карти заспали дълъг сън в склада.
От Агенцията отидохме направо в дома ѝ, откъдето си тръгнах с покрит с прах кашон, който много тежеше, макар и да го носех с две ръце. Исках да ѝ платя някаква сума, ала великодушната жена категорично отказа. Накрая взех картите с благодарност, като не посмях да ѝ кажа, че в специализиран магазин те биха стрували много повече от шоколадите, с които били опаковани.
Веднага щом се прибрах у дома, с Рууто се захванахме за работа. Най-напред аз отварях пликчетата с ножица, след което той вадеше съдържанието и го проверяваше. Действията бяха елементарни, бързо влязохме в ритъм и без излишни движения чевръсто напредвахме. За кратко време бяхме успели да усъвършенстваме техниката си на боравене с картите. Рууто дори съумяваше само с допир да различи отделните видове.
Ошита, Хирамацу, Наканиши, Кинугаса, Бумер, Оиши, Какефу, Харимото, Нагаике, Хориучи, Арито, Бас, Акияма, Кадота, Инао, Кобаяши, Фукумото… Играчите се появяваха един по един. Точно както ни бе казал продавачът, някои от картите бяха релефни, други собственоръчно подписани, трети блестяха със златисто покритие. Рууто вече нито издаваше радостни възклицания, нито раздразнено цъкаше с език. Изглежда, вярваше, че колкото е по-съсредоточен, толкова по-бързо ще достигне до целта. Около мен бяха разпилени черни найлонови пликчета, картите се трупаха и натежаваха в ръката на сина ми, докато накрая се сринаха и плавно се плъзнаха помежду ни.