Всеки път щом бръкнех в кашона, усещах миризмата на мухъл. Дали пък мирисът на шоколад, пропил се в картите, не ги бе повредил по някакъв начин? Честно да си призная, в някакъв момент, след като вече бяхме прегледали половината, надеждата ми взе да се изпарява. Нещо повече, постепенно започнах да губя ясна представа защо правя всичко това и даже какво всъщност искам. Поне аз се чувствах така.
Съществуваха твърде много бейзболисти. Нищо чудно, нали в един мач участваха по деветима играчи от отбор, освен това отборите се деляха на две групи — от Централната лига и от Тихоокеанската лига, а и като се вземеше предвид над 50-годишната история на бейзбола… Естествено, добре разбирах, че Енацу е бил велик играч. Имало е обаче и други велики играчи, например Савамура, Канеда или Егава, които също имат фенове, и те от своя страна събират карти. Затова и не си позволявах да се ядосвам, дори и да не попадахме на единствената карта, която истински желаехме. Нямаше нужда да се нервничи. Най-важното бе Рууто сам да се убеди. Вече бях приготвила един подарък, скрит в дрешника. Обувките не можеше да се нарекат луксозни, но бяха по-скъпи от една бейзболна карта, със семпъл дизайн, ала изглеждаха удобни. Професора непременно щеше да се зарадва…
— Аа…
В този момент синът ми изпусна кратко възклицание. Гласът му звучеше зряло, сякаш в ума му бе изплувала формулата, представляваща ключа към решението на задачата с думи, в която се бе потопил, или пък бе открил допълнителна линия, дето в миг хвърля светлина върху задача с геометрични фигури. Тонът му бе толкова спокоен и уверен, та известно време даже не забелязах, че в ръката си държеше именно желаната карта.
Рууто нито започна да подскача с радостни викове, нито се хвърли да ме прегръща. Погледът му бе прикован в картата върху дланта му. Явно искаше за кратко да остане съвсем сам, докато гледа Енацу. Затова и не продумах. Бе премиум карта с ограничен тираж от ’85-а, с вградено в нея парченце от ръкавицата на Енацу. Беше нощта два дни преди празненството.
Десета глава
Беше чудесно празненство. От всички, в които бях участвала, то остави най-трайна следа в сърцето ми. От гледна точка на това, че не бе нито бляскаво, нито грандиозно, доста се доближаваше до първия рожден ден на Рууто, отпразнуван в стаята на общежитието за самотни майки, или до празника Шичи-го-сан[48], който отбелязахме само двамата, или пък до Коледата, на която бяхме заедно с баба му. Не ми е много ясно дали изобщо би било подходящо подобно събитие да се нарече празненство, но при все това смятам, че единайсетият рожден ден на Рууто бе специален най-вече защото Професорa беше с нас. А и онази вечер се оказа последната, която прекарахме тримата заедно.
Изчакахме синът ми да се прибере от училище, след което обединихме усилията си за подготовката на празника. Аз се заех с приготвянето на храната, Рууто търкаше пода в трапезарията и изпълняваше разни дребни задачи, които му давах, Професорa гладеше покривката за маса.
Той не беше забравил за обещанието си. Веднага щом се увери, че аз съм майката на Рууто, както и че съм неговата домашна помощница, посочи оградената с кръгче дата на календара, отбелязвайки: „Днес сме 11-и“. После стисна с два пръста и разлюля бележката на гърдите си, като че искаше да получи похвала за това, че бе запомнил.
В началото нямах намерение да го моля да глади. Познавайки непохватността му, би било дори по-безопасно да помоля Рууто. Планът беше Професора да изпълнява основната си роля, като се изтегне на спокойствие в креслото. Той обаче настоя също да се включи.
— И как според вас големият възрастен би могъл да се излежава, докато малкото дете помага по такъв удивителен начин?
Реакцията му беше в кръга на очакванията ми, ала това, че открито заяви, че ще го стори, и действително извади ютията и покривката, не си го бях представяла. Самият факт, че Професора знаеше къде точно в шкафа се намираше ютията, ме стъписа, а като бръкна дълбоко и издърпа покривка, се почувствах така, сякаш съм свидетел на някакъв магически трик. За повече от половин година работа в тази къща никога преди не бях виждала покривка за маса.
— Първото, което трябва да се направи, когато се подготвя празненство, е да се постеле чиста покривка. Не мислите ли? Аз съм много добър в гладенето.
Колко ли време бе лежала захвърлена тук? Беше цялата измачкана.
Последната лятна горещина си отиваше, въздухът бе сух и прозрачен. И формата на сянката, която главната къща хвърляше във вътрешния двор, и нюансите на листата на дърветата вече не бяха същите, както в разгара на лятото. И макар тук-там все още да бликаше светлина, Вечерницата и Луната тихо и незабележимо се бяха изкачили в небето, където облаците променяха очертанията си във всеки следващ момент. Мракът се промъкваше в подножието на дърветата, но все още бе слабо различим. Имахме още малко отпуснато време, преди да дойде нощта. Привечерите бяха любимите ни мигове от деня.