Търговският пасаж не беше далеч, денят не бе съвсем превалил. Всичко беше наред. Затворих кутията с тортата и я прибрах в хладилника. Двамата с Професора седнахме около масата и зачакахме идването на Рууто.
Покривката беше възвърнала някогашното си великолепие. Безобразно осеялите я гънки до една бяха заличени, всеки мотив от дантелата бе изпъкнал, бе преобразил баналната кухненска маса в трапеза със завидно достойнство. В бурканче от кисело мляко беше натопен букет от набрани в двора незнайни диви цветя, които обаче напълно изпълняваха ролята да внасят колорит. Съвсем по правилата, пред всеки от нас имаше подредени нож, вилица и лъжица, наистина не от един и същ комплект, но ако човек примижеше, изглеждаха доста представително.
В сравнение с това всички ястия бяха обикновени. Коктейл от скариди, ростбиф, картофено пюре, салата със спанак и бекон, крем супа от грах, плодова салата — все любими неща на Рууто и нищо с омразните на Професора моркови. Нямаше специални сосове, нито сложни декорации, бяха единствено семпли ястия. Ала от всички тях се носеше прекрасен аромат.
Очите ми срещнаха тези на Професора, бяхме се изчерпали откъм идеи какво друго да свършим, просто се усмихнахме един на друг. Той се изкашля, подръпна яката на сакото си, изпъна гръб, нетърпеливо очаквайки началото на празненството.
В средата на масата, точно пред мястото на Рууто, имаше оставено малко свободно пространство за тортата. Погледите ни бяха насочени натам.
— Не ви ли се струва, че се бави? — прошепна колебливо Професора.
— Не, не мисля — отвърнах аз леко озадачена, че си гледа часовника и казва нещо, свързано с времето. — Още не са минали и десет минути.
— Аа, така ли…
Включих радиото, за да го поразсея. Тъкмо започваше прякото предаване на мача на „Тигрите“ срещу „Якулт“. Отново обърнахме очи към празното място за тортата.
— Сега… колко минути вече минаха?
— Дванайсет.
— Дали не се бави прекалено много?
— Няма проблем. Не е нужно да се тревожите.
Замислих се колко ли пъти бях използвала фразите „Няма проблем“, „Не е нужно да се тревожите“, откакто познавах Професора. В бръснарницата, в коридора пред лекарския кабинет и стаята за рентген, в автобуса на връщане от бейзболния стадион. Понякога, докато леко разтривах гърба му, друг път като галех ръката му. Но дали поне веднъж действително го бях утешила? Имах чувството, че винаги бях галила грешното място, а истинската болка на Професора е била съвсем другаде.
— Всеки момент ще се прибере. Всичко е наред.
И както винаги, от устата ми излизаха все подобни думи.
Колкото повече се смрачаваше, тревогата му нарастваше. На всеки трийсет секунди поглеждаше към часовника и подръпваше яката на сакото си. Не издържайки на ритъма на движенията му, няколко от бележките се изхлузиха и паднаха, ала той дори не ги забеляза.
От радиото се чуха радостни възгласи. Изглежда, че във втората половина на първия ининг, благодарение на печелившия удар на Пасиорек, „Ханшин“ беше записал първата си точка.
— Колко минути минаха? — Интервалът, през който Професора задаваше въпроса си, постепенно се скъсяваше. — Без съмнение, нещо се е случило. Откъдето и да го погледнем, бави се прекалено много.
Столът под него все по-тревожно скърцаше.
— Разбирам. Ще отида да го посрещна. Няма проблем. Не се безпокойте.
Изправих се и положих ръка на рамото му.
* * *
Открих Рууто в началото на търговския пасаж. Оказа се, че наистина се бе появил проблем, както се беше опасявал Професора. Въпросната сладкарница била вече затворена, но синът ми, проявявайки съобразителност, успешно намерил решение. Отишъл чак от другата страна на гарата, влязъл в една сладкарница, обяснил ситуацията, след което безплатно се сдобил със свещички. Върнахме се на бегом при Професора.
Щом се прибрахме, двамата с Рууто едновременно забелязахме, че масата изглеждаше някак различно. Цветята в бурканчето от мляко си стояха още свежи, по радиото отразяваха преднината на „Тигрите“, също и чиниите, в които трябваше да разпределим храната, бяха струпани на подравнена купчина, ала все пак още в първия момент разбрахме, че това не беше масата, която оставихме, преди да излезем. Нещо бе нарушено във времето, докато търсехме две нищо и никакви свещички. Празничната торта се бе разпаднала на отреденото за нея място, което с Професора само допреди малко бяхме гледали.
Той стоеше неподвижно, хванал с две ръце празната кутия от тортата. Половината от гърба му изглеждаше, сякаш всеки миг щеше да бъде погълната от мрака.
— Помислих си защо да не я подготвя. Да можем веднага да си хапнем — прошепна Професора, като че говореше на кутията. — Простете ми. Не знам как да изразя съжалението си… Непоправимо е. Погледнете какво стана…