Ние веднага се приближихме до него и започнахме да правим това, което сметнахме, че най-добре би го утешило. Рууто издърпа от ръцете му празната кутия и сякаш казвайки му: „Тук вътре не е имало нищо кой знае колко важно“, с рязко движение я сложи на един стол. Аз намалих звука на радиото и запалих лампата в трапезарията.
— Толкова е пресилено да твърдите, че е непоправимо. Няма страшно. Не е нещо, дето може да ни обезсърчи.
Незабавно се залових за работа. В такива моменти не трябва нито да се стъписваш, нито да се колебаеш. Беше необходимо по възможно най-бързия и лишен от емоции начин да възстановя нещата както си бяха, без да оставям време на Професора да потъва в ненужни мисли. Тортата, изглежда, се бе плъзнала и се бе срутила по диагонал, едната половина се беше смачкала, но другата все пак бе запазила някаква форма. Написаното с шоколад послание: „Професора & Рууто, чести…“, бе оцеляло в този си вид. На първо време я разделих на три части, използвайки ножа като шпатула, размазах сметаната където бе необходимо, закрепих падналите ягоди, желираните зайчета и захарните ангели и така някак си смогнах да оформя парчетата. След това забих свещичките върху парчето в чинията на Рууто.
— Ето, погледнете, и свещичките успяха да се задържат.
Синът ми беше вперил поглед в Професора.
— Ще мога да духна пламъка на свещите…
— А и вкусът си е същият…
— Точно така, няма никакво неудобство…
Рууто и аз един през друг говорехме на Професора. Повтаряхме му, че съществува огромно несъответствие между незначителността на допуснатата грешка и тежестта на вината, която поемаше върху себе си, ала той все така стоеше безмълвен.
Беше ми жал не толкова за тортата, колкото за покривката. В плетката на дантелата бяха заседнали трохи от блата, имаше мазни петна от сметаната и колкото и да търках с влажен парцал, все не се изчистваше както трябва. При всяко тръкване се усещаше аромат, наситен със сладост. Дантелената плетеница, съживена от Професора, дантелената плетеница, в която бяха скрити тайните кодове за разгадаване на устройството на Вселената, бе повредена. Непоправима щета беше понесла не тортата, а покривката за маса.
Скрих петната с платото с ростбифа, претоплих супата, приготвих кибрит за запалване на свещичките. Радиото тихо съобщаваше, че в третия ининг „Якулт“ е обърнал резултата. Рууто скришом бе пъхнал в джоба си картата с Енацу, завързана с жълта панделка, така че всеки момент да е готов да я даде на Професора.
— Ето, виждате ли, всичко си е както преди. Професоре, заповядайте на масата — казах аз и хванах ръката му.
Той най-сетне вдигна лице нагоре, погледна към Рууто, стоящ до него, и го запита с пресипнал глас:
— На колко си години? — След това го погали по главата. — Как се казваш?… Я виж ти, какъв буден ум се е насъбрал тук! Напомня ми знака за корен квадратен, който подслонява всички числа, без да прави разлика между тях, и ги дарява с подобаващ статут.
Единайсета глава
На 24 юни 1993 година във вестника бе поместена статия, оповестяваща, че Последната теорема на Ферма е била доказана от англичанина Андрю Уайлс, професор по математика в Принстънския университет. Снимка на Уайлс, облечен в груб пуловер, със сресана назад чуплива коса, и старинна рисунка, датираща, изглежда, още от XVII век, на загърнатия с наметало Пиер дьо Ферма бяха отпечатани една до друга и красяха цяла страница от вестника. Несъвместими до степен на комичност, изображенията на двамата свидетелстваха за продължителността на времето, посветено на теоремата. Авторът на статията величаеше огромното постижение, изтъквайки, че разкриването след толкова години на тази класическа загадка представлява триумф на човешкия интелект, нова стъпка в развитието на математиката. Скромно място бе отделено и на факта, че в основата на доказателството на Уайлс е залегнала идеята, разработена от двама японски математици — Ютака Танияма и Горо Шимура, по-известна като хипотезата на Танияма — Шимура.
Щом прочетох статията, извадих листчето от калъфчето на картата за транспорт — нещо, което неизменно правех, когато си спомнех за Професора. Там беше формулата на Ойлер, написана от неговата ръка.
eπi + 1 = 0.
Тя винаги е тук. За нищо на света не променя формата си, изпълва ме със спокойствие и е на място, където, протегна ли ръка, веднага мога да я докосна.
* * *