„Тигрите“ не успяха да спечелят шампионата през 1992-ра. Преди последните две последователни загуби от „Якулт“ все още имаха някакъв шанс, но след мача на 10 октомври, завършил с две на пет, се класираха на второ място. Общият резултат от играните срещи с шампиона „Якулт“ беше в полза на „Якулт“.
Рууто бе съкрушен и плака, ала с течение на годините осъзна, че за него е било истинско щастие самото участие на „Тигрите“ в шампионата. След 1993-та отборът навлезе за кой ли път от създаването си в продължителен период на спад, като в началото на новия милениум все не успяваше да се изкачи по-нагоре от втората група. Шесто място, шесто, пето, шесто, шесто, шесто, шесто… Треньорът няколкократно беше сменян, Шинджо отиде да играе в Мейджър лигата в Америка, Минору Мураяма почина.
Сега си мисля дали пък онзи мач срещу „Якулт“ на 11 септември 1992 година всъщност не е бил повратната точка на всичко. Само да бяха победили тогава, може би щяха да спечелят шампионата и вероятно да се разминат с лошия период.
Като свършихме с разтребването след празненството и се прибрахме вкъщи, първото, което направихме, бе да включим радиото. Мачът беше в последната си фаза, при равен резултат три на три. Рууто бързо заспа и макар вечерта да напредваше, срещата все така не приключваше. Аз не се отделях от радиото.
Във втората част на деветия ининг, при два аута от първа база, след два отбелязани страйка, Яги реализира заключителен хоумрън в лявата част на терена. Но след като светлинното табло с резултата вече беше регистрирало две точки за „Тигрите“, съдията в трета база не отчете хоумрън и сигнализира, че топката е ударила оградата и трябва да се коригира като двоен хит. „Тигрите“ протестираха и играта бе прекъсната за трийсет и седем минути. Минаваше десет и половина, когато бе подновена с два аута и рънъри на втора и трета база. В крайна сметка „Тигрите“ не успяха да се възползват от шанса си да отбележат заключителен хоумрън и нагнетявайки неприятната атмосфера, мачът навлезе във фаза на допълнителни ининги.
Докато слухът ми следеше хода на срещата, в душата ми изплува фигурата на Професора, с когото само преди малко се бяхме разделили и си бяхме пожелали лека нощ. Разгънах върху дланта си листчето с Формулата на Ойлер и се загледах в числовия израз пред себе си.
Бях оставила вратата към стаята наполовина отворена, за да мога да чувам равномерното дишане на спящия Рууто. От мястото, където седях, виждах подарената му от Професора ръкавица, внимателно положена до възглавницата. Това не беше някаква евтина имитация за деца, а оригинална, кожена бейзболна ръкавица, сертифицирана от Младежката асоциация по бейзбол.
Когато отново запалихме лампата в трапезарията, след като Рууто бе духнал свещичките и ръкоплясканията ни бяха утихнали, Професора забеляза бележките, разпилели се под масата. Като се замисля за объркването, в което изпадна в този момент, не беше ли това всъщност щастливо стечение на обстоятелствата както за него самия, така и за сина ми? Причината бе, че на една от бележките беше написано къде е скрит подаръкът за Рууто. И той малко по малко успя да се ориентира в ситуацията, а и разбира се, Рууто получи ръкавицата.
Веднага осъзнах, че Професора не беше свикнал да прави подаръци. Като подаваше на Рууто пакета, изглеждаше измъчен от неудобство и неувереност дали той щеше да го приеме, а когато на върха на радостта детето се хвърли да го прегърне и да го целуне по бузата, смутено се засуети, без да знае как да реагира.
Синът ми хич и не искаше да сваля ръкавицата и ако не му бях направила забележка, сигурно до края на вечерята постоянно щеше да проверява какво е усещането, като допре в нея десния си юмрук.
На следващия ден разбрах, че вдовицата бе отишла да я купи от магазин за спортни стоки. Също и че молбата на Професора била непременно да избере красива ръкавица, която да изглежда така, сякаш може да улови безотказно всяка хвърлена топка.
Рууто и аз се държахме, като че нищо не се бе случило. В края на краищата фактът, че Професора ни бе забравил за по-малко от десетина минути, не беше повод за паника. Трябваше само да започнем празненството, както бе планирано. Вече бяхме натрупали достатъчно опит, свързан с проблемите около паметта му. Внимавахме да не действаме неподготвени, така че да го нараним, бяхме въвели наши си правила, стараехме се да подобряваме адаптирането си към всяка една ситуация. Затова и нещата вероятно щяха да се възстановят, ако се придържахме към познатите ни методи.
И все пак през онази вечер някаква тревога, която не можехме да пренебрегнем, се бе разпростряла подобно на мрачен облак между трима ни, над изцапаното място на покривката. Дори и Рууто, след като бе получил подаръка си, в мигове на невнимание и него сякаш нещо го теглеше да погледне натам с крайчеца на окото, а секунда по-късно, все едно нищо не бе станало, припряно извръщаше очи в друга посока. Усещането приличаше на това в момента, когато тортата не придоби първоначалната си форма, независимо от опитите ми майсторски да размажа крема. Колкото повече се мъчех да се убедя, че няма за какво да се тревожа, толкова повече буцата в гърдите ми се уголемяваше.