— Твоята задача е да уредиш среща на делегацията с татко по някое време утре — каза Корнелия.
— Изглежда лесно, но не е. Той винаги е зает!
— Глупости! Твърде си стеснителна, Далматика, татко ще стори каквото пожелаеш за теб. Проблемът е, че ти никога нищо не желаеш, затова не знаеш какво удоволствие му доставя да ти услужва. Говори с него на вечеря. Няма от какво да се страхуваш — увери я дъщерята на Сула. След което се обърна към Аврелия: — Ще доведа всички по-рано. Така ще можеш да разговаряш с тях предварително.
— Какво да облека? — попита тя.
Корнелия Сула примигна от недоумение. Далматика също.
— Само питам — извини се Аврелия, — защото миналия път, като го посетих, той направи коментар как съм се облякла. И не ме хареса.
— Защо? — учуди се Корнелия.
— Мисля, че намери дрехите ми за твърде безцветни.
— Тогава облечи нещо шарено.
И така, на другия ден Аврелия разтвори дрешниците и започна да вади робите, които отдавна бе отхвърлила като неподходящи за достойна римска матрона. Синьо? Зелено? Червено? Розово? Лилаво? Жълто? Накрая се спря на една розова дреха, по-тъмна в долния си край.
Кардикса поклати глава.
— Така ще си точно като онази вечер, когато се беше натруфила, за да посрещнеш покойния Цезар у вуйчо си Рутилий Руф. Дори не изглеждаш остаряла!
— Натруфила ли, Кардикса?
— Нали се сещаш, като конете, които водят шествията по празници.
— Тогава най-добре да се преоблека.
— Не, няма да се преобличаш! Нямаш време. Тръгвай веднага. Луций Декумий ще те придружи. — Тя почти изблъска господарката си на улицата. Там вече чакаха тримата Декумий, баща и синове.
Луций Декумий беше достатъчно мъдър, за да се въздържи от коментар при вида на съседката си, двамата младежи пък изобщо нямаха навика да говорят, затова четиримата мълчаха по пътя към Палатин. Всеки момент Аврелия очакваше отнякъде да я застигне новината, че е твърде късно, че Цезар е умрял в дома на Приск и Гратидия. И всеки миг тя с облекчение си поемаше дъх — имаше още надежда.
По някакви странни пътища вестта за тежката болест на младия Цезар вече беше обиколила цялата инсула; тайно и дискретно в дома на Аврелия бяха започнали да пристигат малки подаръчета или други знаци на внимание — от цветя, купени по сергиите на пазара Купеденис, до странните амулети на ликийците от петия етаж или мелодичните молитви на етажа на евреите. Повечето наематели бяха живели в сградата на Аврелия от години, помнеха Цезар още от бебе. Всички го знаеха като едно интелигентно, любопитно и приказливо дете, което обича да обикаля из етажите, за да използва докрай онова съмнително (според разбиранията на майка му) качество, което притежаваше — чара си. Много от съседките го бяха кърмили, по-късно го бяха хранили с типичните за националната си кухня ястия, бяха го учили на родния си език, бяха го карали да пее родните им песни — Цезар беше изключително музикален — и да свири на всевъзможните им струнни или духови инструменти. Щом порасна, Цезар и приятелят му Гай Маций от другия апартамент на приземния етаж започнаха да контактуват и с обитателите на съседните сгради; затова сега новината за болестта на Цезар се беше разпространила не само из родната му къща, но и в целия квартал, така че подаръците идваха с всеки изминал час все от по-далеч и по-далеч.
„Как да обясня на Сула, че за всеки човек Цезар представлява нещо различно? — мислеше си Аврелия. — Че няма друг човек до такава степен предан на римския дух и в същото време — съпричастен на съдбините на толкова други народи? Не е жречеството, което има най-голямо значение за мен, по-скоро това, което той представлява в очите на всеки друг. Цезар принадлежи на Рим, но не и на Палатина. Цезар принадлежи на Субура и Есквилин и когато един ден стане най-великият човек на земята, той ще внесе в своето управление дух, напълно непознат на предшествениците си, понеже никой от тях не е притежавал неговия личен опит и неговите всеобхватни познания. Само Юпитер знае колко момичета, пък дори жени на моята възраст, са го приели в леглото си, колко пъти Цезар е бил съучастник на Луций Декумий и на останалите разбойници от кръстовището, до колко човешки съдби се е докоснал, понеже винаги намира време да изслуша другия, да се заинтересува от личността му. Синът ми е само на осемнайсет. Но и аз вярвам на предсказанието, Гай Марий! На четиридесет синът ми няма да има равен на себе си. Затова се заклевам пред всички богове, че ако трябва, и до Подземния свят ще отида, и с триглавия пес на Хадес ще се боря, но ще дам шанс на сина би да живее.“