Беневент се намираше на отсрещния бряг на река Калор — там, където Апиевият път се съединяваше с Минуциевия, водещ на юг към Апулия и Калабрия. Слънцето бе високо в небето, когато Помпей и легионите му изкачиха малък хълм и видяха в краката си водите на реката. Отсам реката, насред пустия път, на гърба на изпосталяло муле чакаше самият Луций Корнелий Сула. Придружаваше го Варон. И никой друг. Къде беше възторженото местно население? Къде бяха офицерите, къде бяха войниците? Защо дори случайни пътници не минаваха по пътя?
Инстинктът проговори у Помпей и той веднага се обърна към стоящия най-отпред знаменосец. Нареди на всички да спрат, а сам заслиза по склона към чакащия Сула. Лицето на младежа се беше стегнало като в гипсова маска, която всеки момент можеше да се напука от напрежение. Щом Помпей се приближи на стотина крачки от мулето, Сула се изхлузи на една страна и щеше да се изтърси по гръб, ако не се беше хванал с две ръце за животното. Изправи се и тръгна по пустия път.
Помпей на свой ред скочи от белия си жребец, без да е сигурен дали краката ще го удържат.
Дори от разстояние виждаше, че мъжът, който идваше насреща му, няма нищо общо с онзи Сула, когото Помпей помнеше отпреди няколко години. Колкото повече се приближаваха, толкова по-добре различаваше пораженията на възрастта и тайнствената ужасна болест, която мъчеше Сула. Не толкова със съжаление и съчувствие, колкото с ужас и недоумение наблюдаваше Помпей великия пълководец пред себе си.
Сула го посрещаше пиян. Това Помпей би могъл да прости, ако имаше пред себе си онзи величествен римски консул, когото помнеше от деня на тържествената новогодишна церемония. Но от красивия и внушителен мъж не бе останало нищо, дори и кичур посивяла или побеляла коса, която да напомня за отминалото достойнство. Сегашният Сула носеше перука, с която да скрие голото си теме — потресаващо огненочервено кече от ситни къдрици, под които се спускаха сивите езичета на неговата коса. Зъбите му липсваха, в същото време брадичката му се беше издала напред, за да заприлича устата му на незараснала рана под характерния му топчест нос. Кожата на лицето му сякаш беше наполовина свалена, в голямата си част беше моравочервена, само тук-там светлееха бели парченца за спомен от младите му години. Макар да беше кльощав, изглежда доскоро Сула е страдал от затлъстяване, защото кожата по гушата и лицето висеше като празен мях.
„Как бих могъл аз да грея на фона на тези жалки човешки останки?“ — мислеше си Помпей, докато се бореше със сълзите на разочарование, които напираха в очите му.
Когато се приближи, Помпей протегна десницата си, изпъна длан и разпери пръсти.
— Императоре! — извика той.
Сула се изкикоти и с огромни усилия на свой ред вдигна ръка в армейски поздрав.
— Императоре! — извика той набързо, преди да залитне срещу Помпей. Мократа му, изцапана кожена броня вонеше на вино и повръщано.
Варон веднага дотича от другата страна на Сула; двамата с Помпей помогнаха на Луций Корнелий да се върне до мулето, след което го качиха на голия му гръб.
— Изрично настоя да те посрещне на пътя, както ти беше пожелал — прошепна Варон на Помпей. — Така и не можах да го разубедя.
Помпей на свой ред яхна „държавния“ си кон и кимна на войниците си да продължат след него. След това застана от едната страна на Сула и заедно с Варон поведоха мулето към Беневент.
— Не мога да повярвам! — не се сдържа Помпей пред Варон, след като двамата предадоха почти заспалия Сула на слугите му.
— Прекара доста тежка нощ — отговори приятелят му. Помпей никога не беше споделял с него своите фантазии, затова и той не можеше да знае колко огромно е разочарованието му.
— Тежка нощ? Какво искаш да кажеш?
— Всичко е заради кожата му. Бедният. Преди известно време прекарал тежка болест и го пратили в Едепс — самотно селце недалеч от Халкида Евбейска. Лекарите в тамошния храм се смятат за най-добри в цяла Гърция. И което си е истина, успели да спасят живота му! Наредили му да не яде зрели плодове, мед, хляб, сладкиши, вино. Но освен това му препоръчали да се кисне в някакви лечебни води до храма и тогава цялата кожа на лицето му започнала да се лющи. Откакто отишъл в Едепс, Сула има периодични пристъпи на ужасен сърбеж. Все така се въздържа от зрели плодове, мед, хляб и сладкиши, но затова пък виното облекчава сърбежа. — Варон въздъхна. — Оттогава постоянно прекалявал с виното.
— Защо точно лицето? Защо не краката или ръцете? — попита недоверчиво Помпей.
— Кожата му била жестоко изгоряла от слънцето. Не си ли спомняш как неизменно носеше шапка с периферия да му пази сянка, ако слънцето напича. Но в Едепс организирали някаква много важна местна церемония в негова чест и въпреки болестта си той се изкушил вместо шапка да си сложи боен шлем. Предполагам, че е получил жестоки изгаряния, които са се възпалили от водата. — Варон така и не разбираше защо приятелят му така се възмущава от трагедията на Сула. — Главата му е заприличала на някакъв натежал плод, който обаче пръска кръв и меса! Невероятна гледка!