— О, това наистина е прекрасно! — не се сдържа Сула. — Не подозирах подобни способности у теб, Аврелия! Продължавай!
— Луций Корнелий, умолявам те! Пожали сина ми! — Тя се извъртя на малкото столче и протегна ръце, този път към Фонтея. Вътре в себе си се надяваше младата жена да влезе в ролята си. — Обръщам се към Фонтея, главната римска весталка, да се помоли от името на сина ми!
За щастие останалите присъстващи на сцената вече се бяха окопитили след смайващото посрещане. Фонтея на свой ред протегна ръце и придаде на лицето си такова трагично изражение, каквото не бе показвала от ранното си детство.
— Пожали го, Луций Корнелий! — призова го тя. — Пожали го!
— Пожали го! — прошепна до нея Фабия.
— Пожали го! — извика Лициния.
При което седемнайсетгодишната Юлия Страбон надмина всички останали и горко зарида.
— Заради Рим, Луций Корнелий! Пожали го заради Рим! — прогърмя гласът на Гай Кота, който беше наследил плътния глас на баща си. — Умоляваме те, пожаля го!
— Заради Рим, Луций Корнелий! — подкрепи го Марк Кота.
— Заради Рим, Луций Корнелий! — обади се Луций Кота до него.
Което остави последната жална реплика на Мамерк.
— Пожали го! — изрече той не особено убедително. Настъпи мълчание.
Сула седеше изпъчен на стола си, десният му крак беше издаден напред, левият — прибран зад него, както беше класическата римска поза. Беше свил вежди, сякаш е изпаднал в дълбок размисъл. Накрая рече:
— Не!
С което театърът започна отначало. Но Сула отново каза: „Не!“
Скована на стола, отчаяна, Аврелия ставаше все по-убедителна. Гласът не й достигаше, ръцете й трепереха. Юлия Страбон плачеше. Хорът на умоляващите гласове ставаше от минута на минута по-оглушителен, но накрая Мамерк завършваше с все същото необяснимо изхълцване.
За трети път настъпи мълчание. Сула размишляваше. Очевидно се беше вживял в ролята на гръмовержеца Зевс, който се чуди на страната на кои смъртни да застане. Най-накрая се надигна от стола и застана на самия ръб на покрития с пурпур подиум. Навъсен, сякаш се канеше да разсипе света на човеците, той изгледа просителите.
От гърдите му се откърти тежка въздишка и в израз на трагическо безсилие Сула вдигна юмруци към златните звезди, с които беше обкичен таванът.
— Добре, да бъде както искате! — възкликна. — Ще го пожаля! Но нека ви предупредя! В този младеж живеят не един, а много Мариевци!
След което подскочи от подиума и се завтече покрай басейна.
— О, точно това ми се искаше да видя! Прекрасно, прекрасно! Не съм се забавлявал така от годините, когато спях с мащехата и старата си любовница! Да си диктатор не е шега работа! Нямам време дори на театър отида! Но това беше най-добрата пиеса, която съм виждал през живота си, при това аз самият играх в нея! Вие всички се справихте чудесно, с изключение на теб, Мамерк. Не стига, че си се облякъл в преторска тога, ами и такива едни странни звуци издаваше… Много си скован, човече, много си скован! Трябва повече да репетираш!
Сула застана пред Аврелия и й помогна да слезе от златното столче. Не се сдържа и я прегърна.
— Великолепна! Та ти беше самата Ифигения в Авлида, скъпа моя.
— По-скоро се чувствах като жената на рибаря от пантомимата.
Сула съвсем беше забравил за ликторите си, които стояха неподвижни от двете страни на стола с крокодилите и змиите. Лицата им изразяваха само едно — от своя пряк началник те можеха вече всичко да очакват!
— Хайде, да вървим в трапезарията! — подкани диктаторът гостите си и ги пусна да вървят пред него. — Не плачи, глупаво момиче — прегърна ридаещата Юлия Страбон. — Всичко е наред, това беше просто една шега. — Сула се спогледа с Мамерк и побутна Юлия към него. — Хайде, Мамерк, избърши сълзите на бедното момиче. — И отново прегърна Аврелия. — Великолепно изпълнение! Наистина великолепно! Знаеш ли, трябва да носиш само розово.
Тя едва се държеше на крака след това внезапно облекчение, но намери сили да се навъси както Сула и да го имитира:
— „В този младеж живеят не един, а много Мариевци!“ Да беше казал: „Много Сулановци!“ щеше да бъдеш по-близо до истината. Цезар по нищо не прилича на Марий, но в някои отношения е същият като теб.
Далматика и Корнелия чакаха отвън и се чудеха какво става. Появата на ликторите не ги изненада особено, но когато видяха робите да носят подиума, пурпурния плащ и египетския стол, това ги беше объркало, още повече — златното столче, което прислугата донесе накрая. Но сега всички бяха усмихнати, само Юлия Страбон плачеше — Сула беше прегърнал Аврелия през кръста, а тя сякаш се намираше на върха на щастието.