Цезар изгледа майка си, но нищо не каза. И дори да мечтаеше за коне и да тъгуваше по Буцефал, никой не разбра.
Жертвоприношението бе извършено няколко дни по-късно, когато Цезар вече беше приготвил всичко необходимо за заминаването си на служба при управителя на Римска Азия, Марк Минуций Терм. Въпреки че пиршеството щеше да бъде в храма на Юпитер Статор, самият ритуал по умилостивяването на божеството щеше да се проведе на временния олтар, издигнат в подножието на изгорялото светилище на Капитолия.
Облечен в римска тога (лената и апексът бяха дадени на съхранение у колегията на понтифексите, докато не се възстанови храмът на Юпитер Оптимус Максимус, където им беше мястото), Цезар поведе белия бик от дома си. Можеше да мине само с няколко панделки, вързани за рогата му, но Цезар отново доказа склонността си към разхищения, като облече рогата на животното в злато. Около врата му окачи гирлянди от най-скъпите и екзотични цветя, които можеха да се намерят в Рим, а на главата му гордо стоеше венец от най-прекрасни бели рози. Копитата на бика също бяха обковани със злато, опашката му — увита със златотъкани панделки, от които се подаваха вплетени свежи цветя. Заедно с Цезар по улиците на града вървяха и неговите лични гости — вуйчовците Кота, Гай Маций, Луций Декумий и двамата му синове, както и повечето от братята на кръстовището. Те бяха облечени в тоги. Аврелия не беше там, тъй като полът й забраняваше да присъства на подобни церемонии — Юпитер се смяташе за бог единствено на римските мъже.
Различните жречески колегии се бяха струпали в очакване около олтара заедно с професионалните касапи, които щяха да заколят животното. По традиция жертвените животни се упояваха предварително, но Цезар бе отказал; Юпитер трябваше свободно да изрази своето съгласие или несъгласие. Тази подробност веднага правеше впечатление.
— Ти си луд, моето момче! — прошепна на Цезар Гай Аврелий Кота. — Целият град ще наблюдава смъртта на животното, а ти дори не си го упоил! Ами ако откаже да се подчинява? Няма ли да е твърде късно?
— Няма да откаже — увери го Цезар. — Той съзнава, че съдбата ми зависи от него. Нека всички се уверят с очите си, че се подчинявам изцяло на волята на Великия бог. — Той дори се засмя. — Освен това аз съм сред любимците на съдбата. Тя няма да ме изостави!
Всички се събраха около олтара. Цезар отиде до бронзовия триножник, на който беше окачено менче с вода, и изми ръцете си; същото сториха върховният понтифекс (Метел Пий) и Рекс Сакрорум (Луций Клавдий), както и другите двама висши фламини: фламин Марциалис (Луций Валерий Флак Принцепс Сенатус) и фламин Квириналис (Мамерк, назначен отскоро по желание на Сула). Облечени в чисто бели дрехи, жреците преметнаха краищата на тогите си през рамо и ги увиха около главите си. По техен пример всички присъстващи сториха същото. Върховният понтифекс застана пред олтара.
— О, всемогъщи Юпитер Оптимус Максимус, ако това е името, с което искаш да те наричам. Ако не, ще се обръщам към теб, с което име пожелаеш. Допусни при себе си твоя служител Гай Юлий Цезар, който беше досега твой фламин, но иска да откупи с това жертвоприношение грешката от своето неправилно назначение, като докаже, че вината не е била негова! — Това бяха словата, които Прасчо извика, без да се запъне нито веднъж. Докато слизаше от стъпалото, хвърли изпепеляващ поглед на Сула, който гледаше невъзмутимо церемонията отстрани. За да се освободи от заекването си, Прасчо бе прекарал дните си в безкрайни упражнения, по-изтощителни и от тези в казармите.
Професионалните касапи и техните помощници вече се бяха заели със свалянето на украсата от животното, без да обръщат внимание на Цезар. Златното фолио беше грижливо натъпкано в кожен мях. Цезар пристъпи на свой ред напред и положи ръка върху розовата и влажна муцуна на бика. Тъмночервените очи на жертвата наблюдаваха всеки негов жест. Той обаче не усети нито страх, нито дори напрежение у белия бик до себе си.