Та в крайна сметка съпружеският живот се оказа поредната вариация на онази тъжна тема, която я бе преследвала от съвсем малка: чувството за непотребност и незначителност. И понеже от малка Сервилия се бе научила да привлича внимание с лошите си постъпки, тя се постара да бъде зла с всички, с които можеше да си го позволи. Никой роб или робиня в къщата не беше в безопасност. Единствено със съпруга си Сервилия беше мила и добра, защото знаеше, че не я обича, а имотните им отношения правеха развода лесен. Но колкото любезно се държеше тя с Брут, толкова брутална бе с всички останали.
Все пак мъжът й си беше свършил работата. Две години след сватбата Сервилия забременя. Също както майка си се оказа достатъчно здрава, за да ражда без проблеми. Самото раждане й се стори далеч от онези предсмъртни мъки, с които цял живот я бяха плашили. Бяха й нужни седем часа една ледена мартенска нощ, за да се освободи от сина си, но вместо да заспи, изчака да го изкъпят.
Нищо чудно как малкият Брут зае цялото празно пространство на никому непотребното й сърце. Нищо чудно, че не даваше на друга жена да го кърми, да се грижи за него. Люлката му бе пренесена в нейната спалня, пелените му се сменяха единствено от нея.
Защо тогава Сервилия толкова държеше да чуе какво се говори в кабинета, та мръзнеше под колонадата през този късен ноемврийски ден? Едва ли защото толкова я вълнуваше политическата кариера на съпруга й. По-скоро защото той беше бащата на обичния й син, а тя се бе зарекла пред боговете да бди над наследството, репутацията и бъдещото му щастие. Това означаваше, че трябва да се осведомява за всичко. Нищо не биваше да убегне от погледа й! Най-малко политическите ходове на мъжа й.
Сервилия нехаеше за Карбон, но си даваше сметка, че той е човек с тежест. Бе имала случай да се увери, че е склонен да защитава личния си интерес пред този на държавата; за жалост не беше сигурна дали Брут е способен да го прецени с нейния поглед. Идването на Сула в Италия дълбоко бе разтревожило Сервилия, защото тя притежаваше вроден усет към политиката и виждаше бъдещето далеч по-ясно, отколкото мнозина мъже, прекарали половината си живот в Сената. Бе сигурна в едно: Карбон не разполагаше с достатъчно власт и енергия, за да задържи Рим единен пред надвисналата опасност.
Сервилия се отдръпна от прозореца. Коленичи на леденостудените плочки и отново се заслуша. Заваля сняг, което беше добре: гъстата пелена на снежинките щеше да я откъсне от шетащата напред-назад в отсрещния край на градината прислуга — там, където беше кухнята. Не че се страхуваше да не я разкрият: където и да я завареха, никой от робите не би посмял да й държи сметка. По-скоро й беше неприятна мисълта как властна жена като нея се принуждава да клечи на студа под прозореца на мъжа си, за да подслушва. Робите не биваше да си променят представите за господарката.
Изведнъж Сервилия застина и наостри слух. Карбон и Брут сменяха темата!
— Сред онези, които са навършили годините за претори има неколцина свестни — обясняваше Брут. — Каринат и Дамазип са способни и популярни в обществото.
— Ами! — не се съгласи с него Карбон. — И те като мен позволиха на онова безбрадо момче да ги бие. Но за разлика от мен бяха предупредени, че младият Помпей е не по-малко безскрупулен от баща си, при това десет пъти по-талантлив. Ако Помпей се кандидатира за претор, ще спечели повече гласове от Каринат и Дамазип взети заедно.
— Не Помпей, а ветераните му спечелиха сраженията — възрази Брут.
— Дори така да е, Помпей е достатъчно мъдър, за да ги остави сами да се оправят. — Личеше си, че Карбон твърде сериозно възприема този въпрос, затова побърза да смени темата. — Не ме вълнуват преторите, Бруте. Тревожи ме кой ще стане консул. И то заради твоите мрачни предсказания. Ако стане нужно, ще се кандидатирам аз. Но кого да взема за колега? Кой в този проклет град ще ми помогне да изплувам, вместо да ми виси като камък на шията? Напролет ще се води жестока война, в това поне можем да сме сигурни. Сула бил тежко болен, но хората, които ме осведомяват, твърдят, че докато се стопят снеговете, здравето му ще бъде по-добро.
— Не само болестта е причина да не бърза — каза Брут. — Из Рим се разнесоха слухове, че той нарочно се бавел, за да даде време на римските граждани да капитулират доброволно.