Разбира се, колкото и да ненавиждаше дома, в който живееше, Цезар продължаваше да обожава своята леля Юлия, сестра на баща му и вдовица на Гай Марий. След майка си нея най-много обичаше на света. Ако любовта беше само чувство, то Цезар обичаше Юлия повече, отколкото Аврелия. Майка му заемаше постоянно място в мислите му, защото беше съперник и съюзник, критик и съветник, във всеки случай човек равен на него самия. Докато леля Юлия го прегръщаше и го целуваше, радваше му се и го топлеше с погледа на красивите си сиви очи, в които не се четеше укор или неодобрение. Цезар дори не можеше да си представи живота без майка си или без леля си.
Юлия и Аврелия предпочетоха да седнат една до друга на обща кушетка. Чувстваха се неудобно, защото бяха жени, а в римското общество на жените не се позволяваше да се хранят легнали. Двете седнаха като на тръни на самия ръб.
— Нямате ли столове? — попита Цезар братовчед си, който носеше възглавници, та да могат майка му и леля му да се облегнат.
— Благодаря, племеннико, но възглавниците са достатъчни — както винаги Юлия се опита да изглади недоразумението. — Не мисля, че в цялата къща ще се намерят столове за всички ни! Това си е направо женско събрание.
Неоспорима истина, призна си с известна ирония Цезар. В целия род мъжете бяха само двама — той и Марий Младши. И двамата единствени синове на покойните си бащи.
Жените бяха доста повече. Една до друга бяха седнали две от най-представителните римски дами — Юлия и Аврелия. И двете бяха слаби и високи, но докато Юлия носеше със себе си вродената грация на Цезарите, Аврелия бе придобила своя делова походка и стил. Юлия имаше светлокестеняви, почти руси коси и големи сиви очи, а красивите й черти можеха да служат за модел на статуята на Клелия на Форум Романум. Аврелия имаше лъскави тъмни коси и изключително красиво лице, което навремето бе карало мъжете да я сравняват с Елена от Троя заради стойката й на гръцка богиня. Дългите й черни мигли пък криеха очи, за които многото кандидати за ръката й настояваха, че са пурпурни на цвят.
Юлия беше на четиридесет и пет, Аврелия — на четиридесет. И двете бяха овдовели при доста трагични, затова пък и доста различни обстоятелства.
Гай Марий бе покосен от третия мозъчен удар, но не и преди да подеме кървава оргия, каквато Рим никога нямаше да забрави. Всички врагове, до които се беше добрал, бяха платили с живота си. Дори беше посегнал и на свои приятели. Дървената трибуна на рострата беше окичена с главите на жертвите.
Съпругът на Аврелия беше един от най-преданите поддръжници на Цина след смъртта на Марий. Пък и нямаше как другояче, след като Цина беше дал по-малката си дъщеря на сина му. Гай Юлий Цезар Старши беше заминал за Етрурия, за да набира войска, когато една сутрин в Пиза се навел да си завърже обувката и умрял. Официалното заключение на тамошните лекари било мозъчен кръвоизлив. Бяха изгорили трупа му на кладата, без дори да известят роднините му, и едва след това прахът му беше пратен в Рим. Аврелия дори не знаеше за смъртта на мъжа си, когато пратеникът на Цина почука на вратата й, за да й предаде погребалната урна. Как възприе тя това, какво чувстваше, никой така и не разбра. Дори родният й син, който тогава не бе навършил и петнайсет години, не можеше да каже. Аврелия никога не бе плакала пред други хора, изражението на лицето й никога не се беше променило. Защото тя таеше всичко дълбоко в себе си. Синът й беше единственото човешко същество, към което Аврелия изразяваше някакви чувства.