„Навярно — разсъждаваше Карбон — на римския народ му се искаше в такъв критичен миг да се уповава на младостта. Минаха години, откакто за последен път новоизбраният римски консул беше посрещан с такъв ентусиазъм от съгражданите си. Моля се на боговете римляните да не съжаляват за прибързаното решение! Досега младият Марий не се бе показал твърде достоен за поста; мислеше, че всичко ще се нареди от само себе си, че няма да му се наложи с пот на челото да постига своите успехи, че всички битки са спечелени предварително.“
Предзнаменованията не бяха добри, макар двамината новоизбрани консули да не бяха станали свидетели на нещо необичайно по време на нощното си бдение на Капитолия. Това, което тревожеше Карбон, бе едно потискащо отсъствие: там, на върха, където в продължение на пет столетия се бе издигал величественият храм на Юпитер, сега имаше само някакви овъглени руини. Предната година, на шестия ден от месец квинктил, във вътрешността на големия храм бе избухнал пожар, който бе горял цели седем дни. Накрая не бе останало нищо. Абсолютно нищо. Храмът беше толкова стар, че само подът му беше от камък. Тежките капители на дорийските колони бяха дървени, също и стените, гредите, вътрешната облицовка… Размерите и здравината на конструкцията, необичайните и скъпи бои, с които бе изписан, величествените фрески и многото злато бяха лъгали окото в продължение на векове, убеждавайки римляните, че са построили достоен дом на своя покровител, който не биваше да живее другаде, освен на Капитолийския хълм. За разлика от гръцкия Зевс, който бе избрал за свой дом непристъпния Олимп, римският Юпитер нямаше право да стои далеч от смъртните.
Когато пожарът стихна, жреците обиколиха мястото и се заеха да разкриват една след друга страшните гледки. От огромната теракотена статуя на божеството, изработена от етруския скулптор Вулка още по време на царуването на Тарквиний Горди, не бе останала и следа. Статуите от слонова кост, изобразяващи съпругата на Юпитер Юнона и дъщеря му Минерва, също бяха изчезнали. Бяха се стопили в небитието и старите своенравни обитатели на светилището — Термин и Ювента, които упорито бяха отказвали да си вървят по времето, когато цар Тарквиний се захващаше да строи храма на Юпитер Оптимус Максимус. Бяха изчезнали старите колкото света таблици със законите, също както сибилинските книги и много други пророчески документи, на които Рим винаги се беше уповавал във време на опасност и криза. Неизброими златни и сребърни съкровища се бяха разтопили от горещината, сред които и статуята на Виктория, изработена от масивно злато и подарена на града от Хиерон Сиракузки след битката при Тразимена. Беше се повредила и другата статуя на Виктория — от позлатен бронз, на която богинята на победата бе яхнала бойна колесница, теглена от два коня. Събраните метални парчета бяха предадени на ковачите за обработка, но кюлчетата, които майсторите бяха отсекли (и които бяха пратени на съхранение в хазната под храма на Сатурн в очакване на деня, когато нови майстори ще се заемат с ваенето на скулптури), не можеха да заменят творенията на безсмъртни майстори като Праксител и Мирон, Стронгилий и Поликлет, Скопас и Лизип. Изкуството и историята бяха изгорели ведно с дома на Юпитер.
Съседните храмове също бяха пострадали, особено този на Опс, който беше тайнственият пазител на римското обществено благополучие и нямаше собствен образ; но и неговият храм беше толкова порутен, че трябваше да бъде построен и осветен повторно. До него и храмът на Всеобщата вярност се нуждаеше от ремонт. От горещината на близките пламъци всички договори и споразумения, окачени по стените на сградата, се бяха свили и пожълтели, също както и ленената превръзка около ръката на статуята, за която се вярваше — без да е сигурно, че изобразява самата Вярност. Последната засегната сграда беше нова, стените й бяха от мрамор, затова беше достатъчно да се пребоядиса. Това беше храмът на Честта и Храбростта, който лично Гай Марий издигна, за да съхранява в него многобройните си бойни трофеи, отличията, които Рим му беше връчил за заслугите, и подаръците, които той самият беше поднесъл на Рим. Това, което най-много смущаваше римляните, бе ролята на божествата, чиито домове бяха пострадали: Юпитер Оптимус Максимус беше духовният водач на римския народ; Опс се грижеше за общественото благополучие на града, Всеобщата вярност изразяваше съгласието между римляните и техните богове, а Честта и Храбростта бяха основните черти на римската бойна слава. Така всеки римлянин се питаше дали пожарът не е знамение, че възходът на Рим е стигнал своя край. Дали самият Рим не беше обречен?