Едва сдържаше сълзите си. Беше ужасно да види всички свои мечти разбити, преди дори любовта й към Помпей да е угаснала.
Отвън се разнесоха отново варварските крясъци на мъжа й, който продължаваше да вика из къщата:
— Отивам на война, отивам на война. Сула е стъпил на италийска земя, войната започна!
Едва беше пропукала зората, когато Помпей се появи облечен в сребърната си ризница насред Ауксим. Рамо до рамо с него вървяха осемнайсетгодишният му брат и Варон, а подире им подтичваха неколцина писари. Излязоха на пазара и младият Помпей заби знамето на баща си насред площада. Без да крие нетърпението си, изчака подчинените му да сглобят походните масички, да подредят листовете и писците си и да излеят мастилото из каменните мастилници.
Едва след като всичко беше готово, а тълпата вече изпълваше целия площад и страничните улици, Помпей пъргаво се качи на дървения подиум под знамето с кълвача — герба на баща му Помпей Страбон.
— Е, времето дойде! — извика той на гражданите. — Луций Корнелий Сула е дебаркирал в Брундизий, за да поиска това, което по закон му се полага — консулски империум, право на триумф, привилегията лично да положи лавровия си венец в краката на Юпитер Оптимус Максимус в храма на Капитолийския хълм! Тъкмо по това време, само че миналата година, другият Луций Корнелий — онзи, когото наричахме Цина — се намираше недалеч оттук и напразно се опитваше да свика под знамената си ветераните на моя баща. Така и не успя. Вместо това умря. Днес обаче виждате мен. А аз виждам пред себе си мнозина от същите тези ветерани. Аз съм син на баща си! Неговите хора са и мои хора. Неговото минало е моето бъдеще. Аз смятам да отида в Брундизий и да се бия за Сула, защото негово е правото. Колко от вас ще ме последват?
Кратко и ясно, мислеше си Варон и неволно се възхищаваше на приятеля си. Може би младежът беше прав, като се заканваше да получи консулството с помощта на копието си, вместо да си губи времето в празни приказки. Присъстващите на площада не изглеждаха разочаровани от краткото слово на Помпей. Още не беше свършил, а жените вече се оттегляха и обсъждаха отсъствието на мъжете и синовете си. Някои отчаяно кършеха ръце, други вече бързаха да съберат дрехи, трети бяха свели очи, опитвайки се да прикрият усмивките си. Мъжете пъдеха децата надалеч и се редяха пред писарите.
Варон си беше харесал едно от стъпалата пред стария храм на бог Пик, откъдето спокойно можеше да наблюдава. Дали навремето се бяха писали със същото това желание доброволци при Помпей Кривогледия? Навярно не. Онзи беше просто господарят, строг човек, но добър началник; хората му щяха да го слушат с желание, но без усмивка. Със сина нещата стояха другояче. „Имам пред себе си истински феномен — разсъждаваше Варон. — Едва ли мирмидонците са следвали с такова желание Ахил. Дори и македонците не са били така готови да умрат за Александър. Те го обичат! Той е техният любимец, техният талисман, едновременно баща и дете на всички присъстващи.“
Някой се отпусна на стъпалото до Варон и той инстинктивно обърна поглед към новодошлия. Червени коси, червендалесто лице, интелигентен поглед, който внимателно го преценяваше — него, единствения чужденец на площада.
— Кой си ти? — попита едрият мъжага.
— Казвам се Марк Теренций Варон, сабинянин съм.
— Като нас, а? Е, поне преди време така е било. — Огромната му длан посочи Помпей. — Я го погледни! Ех, Марк Теренций Варон, ех, сабинянино, да знаеш колко време чакаме този миг! Не е ли той медената кифличка на Богинята?
Варон се усмихна.
— Не съм сигурен дали изразът е точен, но разбирам какво имаш предвид.
— Ти не само имаш три имена като достоен господар, но си и благовъзпитан! Дали не си случайно негов приятел?
— Случайно може и да съм.
— А от какво ли би могъл да си изкарваш хляба?
— В Рим сенаторствам, а в Реате отглеждам кобили.
— Вместо мулета?
— По-изгодно е да се отглеждат коне. Земите ми включват добри пасища, а покрай кобилите гледам и няколко магарета за разплод.
— Чудя се на каква ли възраст би могъл да бъдеш?
— Трийсет и две — отговори му Варон, на когото разговорът доставяше удоволствие.
Но изведнъж въпросите секнаха. Новодошлият се намести по-удобно на стъпалата, облегна се на лакът и изпъна херкулесовските си крака. Дребничкият Варон с възхищение забеляза, че пръстите на краката на пицентиеца са колкото неговите пръсти на ръцете.