Варон си даде сметка, че е забравил основната си мисъл. А тя беше: Помпей и неговият интерес към конницата. Конницата вече не се попълваше от римляни. Петте хиляди души, които Сула бе предал под командването на Помпей, бяха дошли с него от Гърция, следователно не бяха и гали. Конницата на Сула беше предимно тракийска смесена с неколкостотин галати, сиреч пак гали по произход, но от онези, които век и половина по-рано се бяха настанили в Мала Азия. И траките, и галатите бяха добри войници, при това достатъчно предани за хора, които не знаят що е римско гражданство. В римската армия заемаха положение на съюзници и след дългите години на служба в полза на римския си началник някои от тях може би щяха да бъдат възнаградени с граждански права и с парче земя в Италия.
През целия път от Теан Сидицин Помпей се бе занимавал с тези странни люде, носещи дълги кожени гащи и кожени брони, въоръжени с малки кръгли щитове, дълги копия и дълги мечове — далеч по-удобни от късите остриета на римските пехотинци. Ако не друго, Помпей показваше способност да разсъждава, успокояваше се Варон, докато наближаваха бреговете на Езис. Започваше да установява предимствата на конницата и да обмисля къде да я използва. Правеше планове, чудеше се дали с нещо не могат да се подобрят екипировката и военното им обучение. Конниците бяха организирани в няколко полка от по петстотин души. Всеки от тези полкове се разделяше на десет дружини от по петдесет души, които си имаха свой началници. Единственият римлянин, който можеше да им заповядва, бе върховният началник на конницата. В този случай това беше Помпей. Той беше като замаян от запознанството с новите си подчинени и смяташе да докаже, че и един римлянин може да използва правилно техните възможности. Варон си обясняваше тази нова страст на Помпей към конницата с неговия далечен галски произход.
Колко странно! Ето ги пак на същата река Езис, пред същия стар лагер на Помпей. Бяха се върнали там, откъдето всичко започна, сякаш хилядите километри, които бяха изминали, се бяха оказали безсмислени. Една дълга разходка, за да се запознаят с някакъв беззъб и оплешивял старец, разнообразена с не особено вълнуващи сражения.
— Чудя се — обади се Варон — дали хората ни се питат за какво изобщо е цялата тази война?
Помпей примигна от изненада.
— Какъв странен въпрос! Защо им е да се питат, за каквото и да е? Нали офицерите са затова. Нали аз съм за това, за да си задавам въпроси и да им търся отговори. Те просто трябва да вършат каквото им се заповядва.
Помпей чак се възмути на революционната мисъл на приятеля си, който бе способен да предположи, че войниците на пиценския касапин са способни да разсъждават.
Но Варон не се предаде лесно.
— Хайде сега, Велики! И те са хора — в това отношение не се различават особено от нас. И като хора им е дадена способността да мислят. Дори много от тях да не могат да четат, едно е да изпълняваш заповедите на офицера, друго е да не се питаш за какво става дума.
— Не мога да направя разликата — призна си Помпей.
— Велики, става дума за често срещан феномен, който наричаме човешко любопитство! В природата на човека е да си задава въпроси за причината на това и онова! Дори един редови легионер от Пицена, който никога не е стъпвал в Рим и не може да направи разлика между Рим и Италия, е склонен да си задава въпроси. Ние тръгнахме оттук и стигнахме Теан, тръгнахме от Теан и се върнахме тук, до стария ни лагер. Не мислиш ли, че сред войниците може да има и такива, които да се чудят защо изобщо трябваше да бием път до Теан, за да се върнем по домовете си една година по-късно?
— О, те това го знаят! — отвърна му нетърпеливо Помпей. — Освен това говориш за войници — ветерани. Ако поучаваха по хиляда сестерции на всеки извървян километър през последните десет години, всеки от тях би имал пари да си вдигне къща на Палатина и да си гледа екзотични рибки в аквариум. Колко си оригинален, Вароне? Всеки път ще ме смаеш с нещо… Как може да те занимават подобни мисли изобщо! — Помпей пришпори държавния си кон и пое в галоп по последния склон. Изведнъж избухна в смях и размаха ръце из въздуха. Вятърът донесе думите му: — Който е последен, е глупак!
„Дете! — каза си Варон наум. — Какво правя аз тук? От каква полза бих могъл да бъда? Та това всичко е само игра, величествена и прекрасна игра.“
Може би наистина беше игра, но късно същата вечер Метел Пий свика на съвещание тримата си легати, както и Варон, който придружаваше Помпей навсякъде. Всички бяха силно развълнувани от пристигналите вести.