Бастия спря на едно място. Имаше чувството, че гневът ще я изпепели, ако не успее да изгаси бушуващия в душата си огън.
Имаше един роб… Един от онези гърци, родом от остров Самотраки, с лъскави черни коси. Веждите му бяха гъсти и сключени, докато сините му очи напомняха на застинало планинско езеро… И този грък беше дарен с кожа, каквато всяка жена би желала да гали с устните си… Бастия плесна с ръце.
Когато се появи слугата, тя го изгледа отвисоко и с известна ирония процеди:
— Господарите доволни ли са от вечерята?
— Да, господарке.
— Добре. Продължавай да ги наглеждаш. И ако обичаш, изпрати ми Иполит. Сетих се за една услуга, която може да ми свърши.
При условие, че господарят Мутил не се задържаше дълго в Теан, а жена му Бастия живееше там постоянно, нейната воля струваше повече от неговата. Бастия трябваше да е доволна от своя роб, затова той трябваше да й се подчинява.
— Ще пратя Иполит незабавно, господарке — поклони се той и със смирен поглед напусна гърбом стаята.
В триклиния отдавна бяха забравили за Бастия.
— Карбон пише, че е успял да притисне Сула при Клузий — обясняваше Мутил на легатите.
— А можем ли да му вярваме? — попита Лампоний.
Мутил се намръщи.
— Нямам причина да не му вярвам, но, разбира се, човек в нищо не бива да е сигурен. Ти имаш ли основания да се съмняваш?
— Не, освен заради това, че Карбон е римлянин.
— Точно така! — съгласи се Понтий Телезин.
— Съдбата обръща лицето си — каза капуанецът Тиберий Гута. Лицето му лъщеше, след като се бе преборил с препечения петел с пълнеж от кестени. — Засега ще воюваме на страната на Карбон. След като победим Сула, ще можем да се обърнем срещу Карбон или срещу който и да било римски управник и да го изнудваме.
— Именно — съгласи се Мутил и се усмихна.
— Тогава да тръгваме веднага за Пренесте — предложи Лампоний.
— Още утре — подкрепи го Телезин.
Но Мутил поклати решително глава.
— Не. Ще дадем пет дни почивка на войниците. Преходът беше тежък, а има още доста път до крепостта. Трябва да са бодри, когато се нахвърлят на позициите на Офела.
След като решиха предстоящите задачи и си дадоха пет дни почивка, вечерящите се разделиха. Доста по-рано, отколкото беше предполагал слугата на Мутил. Слугата се беше скрил някъде в кухнята и дори не разбра, че гостите си тръгват. Не разбра и когато господарят заповяда на едрия си германски прислужник да го занесе в стаята на жена му.
Завари Бастия облегнала се гола на възглавниците с широко разтворени крака и нечия чернокоса глава, заровена между бедрата й. Добре сложеният мъж се бе изтегнал абсолютно неподвижно на леглото, все едно спеше. Телата им дори не се докосваха. Бастия се бе вкопчила във възглавниците, а ръцете на мъжа бяха прибрани до тялото му.
Вратата се бе отворила безшумно и германският роб стоеше в рамката й, понесъл на ръце парализирания господар, подобно на младоженец, който пренася булката си през домашния праг. Германецът чакаше следващата заповед, свикнал да не усеща тежестта на господаря си, да не разбира кажи-речи и дума на латински или гръцки, обсебен завинаги от мъката по изгубената си родина и неспособен да изрази мъката си с думи.
Погледите на двамата съпрузи се срещнаха. Бастия сияеше от възторг и триумф; Мутил беше смаян, но не можеше да каже, че е шокиран. Погледът му се спря на едрите й гърди и прибрания корем, но изведнъж се замъгли от напиращите сълзи.
Младият грък до такава степен бе погълнат от това, което вършеше, че не усети нищо до мига, в който тялото на господарката му реагира по начин, който нямаше отношение с него. Понечи да надигне глава, но като две змия ръцете на Бастия се вкопчиха в гъстите му черни коси.
— Не спирай! — извика тя.
Неспособен да отмести поглед встрани, Мутил наблюдаваше как зърната на гърдите й се изпълват с кръв, как се издуват като мехурчета, готови да се спукат от възбуда, как бедрата й бясно се движат, а главата й се мята. И изведнъж пред погледа на мъжа си Бастия започна да крещи от оргазъм. На Мутил му се струваше, че продължава цяла вечност.
Щом се успокои, Бастия пусна главата на гърка и го удари по лицето. Той се обърна по гръб и в очите му се изписа ужас, от който дъхът му спря.