Докато сборните легиони на самнити, лукани и капуанци стигнат подстъпите на Сакрииорт, всички вече ги наричаха с общото име „самнитите“, независимо от разнородния им произход (към редиците им се бяха присъединили и много римски войници от разбитите легиони на Цензорин и Каринат, които се чувстваха по-сигурни в компанията на опитните италийски доброволци). Щом стигна Сакрипорт, самнитската армия се насочи по Вия Лабикана. Когато се сблъскаха с външните укрепления на Офеланската армия, разбраха, че пътят им е пресечен. Пренесте хем стоеше пред очите им, горе на височините, хем се оказваше далечен и недостъпен като градините на Хесперидите. След като обиколиха на кон цялата дължина на римските ограждения, Понтий Телезин, Марк Лампоний и Тиберий Гута никъде не откриха слабо място, а да подкарат седемдесетхилядната си войска през планините им се струваше твърде голям риск. След кратък съвет тримата решиха да променят плановете си: единственият начин Офела да бъде изтеглен, бе да се нападне самият Рим. Затова самнитите щяха да продължат на запад по Латинския път и щяха да нападнат Рим.
Върнаха се при Сакрипорт и свиха по Вия Латина в посока към Рим колкото да заварят Сулановата армия, разположила се зад крепостните съоръжения насред прохода. На самнитите им се стори, че позициите на Сула са по-уязвими от тези на Офела, и се втурнаха напред. След като веднъж не успяха, опитаха втори път, след това и трети, колкото Сула да им се изсмее в лицето, също както го беше сторил Офела преди това.
След това пристигна вест, едновременно окуражаваща и обезсърчаваща. Обезсърчаваща, защото Карбоновата армия при Клузий бе влязла в генерално сражение с Помпей и бе претърпяла катастрофално поражение. Това обаче изглеждаше само малка подробност при условие, че двадесетхилядна армия под командването на Цензорин, Каринат и Брут Дамазип е поела на юг. Самият Карбон бил изчезнал, но борбата, както Брут Дамазип уверяваше Понтий Телезин, продължаваше. Ако позициите на Сула бяха атакувани от две страни едновременно, лагерът му щеше да бъде превзет. Трябваше да бъде превзет!
— Това са глупости, разбира се — успокояваше Сула Помпей, когото беше повикал на съвещание скоро след като научи за победата на Помпей при Клузий. Могат да качат една върху друга планините Пелион и Оса, мен няма да ме помръднат. Това място е създадено, за да бъде добре отбранявано! Никой не може да проникне в прохода.
— Ако си толкова уверен, тогава аз за какво съм ти? — попита младежът.
Събитията при Клузий се бяха развили бързо и решително. Мнозина врагове загинаха, други бяха взети в плен, онези, които успяха да се измъкнат, го дължаха най-вече на способностите на своите началници; сред пленниците не се намери нито един висш легат, което беше голямо разочарование за Помпей. Той самият не бе узнал нищо за бягството на Карбон, научи го от пленените войници и центуриони, които със сълзи на очи го проклинаха за нечуваното му предателство.
Веднага след това бе дошла заповедта на Сула Помпей да се присъедини към него с шест легиона и две хиляди души конница. Разбира се, Варон щеше да го придружи, но Крас и Торкват оставаха при Клузий. Но каква нужда имаше в действителност Сула от толкова много войници? Помпей нямаше защо да се пита — войската му беше пренасочена към друг лагер край бреговете на езерото Неми в съседство с Апиевия път.
— О, тук ти не ми трябваш — каза Сула и се облегна на парапета на наблюдателната кула, от която напразно се взираше по посока на Рим. След болестта, прекарана в Гърция, зрението му силно бе отслабнало, въпреки че той не искаше да си го признае. — Вече съм близо, Помпей! Все по-близо.
Помпей не беше от страхливите, но сега не му достигна смелост да зададе на Сула въпроса, който го терзаеше от толкова много време: какво възнамеряваше Сула да прави, щом спечели войната? Как щеше да запази властта си, как щеше да се предпази от бъдещи съдебни преследвания? Не би бил способен да запази армията. Щом разпуснеше легионите, попадаше под опасността всеки римски големец с достатъчно пари и публичен авторитет да го подложи на преследване. Нищо чудно този големец да се окаже сред настоящите съюзници на Сула и да му се кълне във вярност. Кой можеше да е сигурен какви мисли минават през ума на един Вация, на един Долабела? И двамата бяха на възраст да станат консули, и двамата бяха лишени от подобна възможност заради обстоятелствата. Как можеше Сула да се подсигури за в бъдеще? Враговете на великите мъже бяха като главите на лернейската хидра — отсечеш една, изникнат десет. Колкото от противниците си успееш да отстраниш, толкова повече нови, и по-силни щяха да се появят на тяхно място.