Най-опасната част от задачата бе да се прокара път, по който да мине кулата до набелязаното за атакуване място. Работниците обаче бяха под постоянния обстрел на Офеловите войници по стените. Марий разчиташе на най-бързите и ловки майстори сред войниците си и им подсигури дървен заслон, който да ги пази от стрелите. В същото време, далеч от обсега на вражите стрели други конструктори се заеха с построяването на самата кула, което се оказа трудна работа, тъй като гредите бяха къси и неподходящи. Освен самата кула трябваше да се предвиди и обкован с желязо мост, който да се прехвърли през защитния ров, за да може кулата да стигне стената на Офела. Щом строителите на кулата успяха да издигнат първоначалната конструкция, в която да се скрият от вражите оръдия, съоръжението започна бързо да расте, без никой да се показва от него.
Мина месец и внушителната обсадна машина беше готова, както бяха отъпкани пътят до рова и мостът за самия ров. Няколко хиляди души едновременно трябваше да се втурнат срещу стената, да минат през моста над смъртоносната яма и да се заловят с разбиването на каменната преграда. Но и Офела бе разполагал с достатъчно време да подсили защитата. Мостът бе поставен на желаното място в тъмнината на нощта, след което кулата, качена на огромни дървени шини, намазани със зехтин и овча мас, бе избутана до самия ров. На сутринта обсадната кула стоеше щръкнала с пет-шест метра над най-високите кули на Офеловата стена. От вътрешностите й се подаваше огромен таран — някогашната подпорна греда, на която се бе държал покривът в храма на Фортуна Примигения. Примигения се смяташе първородната дъщеря на Юпитер и символизираше късмета на целия полуостров.
Но материалът, който Офела бе използвал за строежа — вулканичната туфа, — беше необичайно еластичен. Трябваше да минат години, преди контактът с въздуха да го изсуши и да го направи ронлив и чуплив като останалите скали. Колкото и да блъскаха войниците на Марий с огромния си таран, стената не се пропука. Каменните блокове се клатеха, дори тресяха, но не се счупиха и не се отделиха един от друг. Най-накрая запалените стрели, с които войниците на Офела обсипваха обсадната кула, успяха да подпалят дървения материал и скритите под заслона й смелчаци хукнаха със запалени коси на откритото. До вечерта горящата кула се превърна в овъглена руина, срутила се заедно с моста в рова. Онези, които се бяха опитали да пробият обсадата, или бяха загинали, или се бяха прибра, ли зад стените на Пренесте.
На няколко пъти през октомври Марий се опита да използва останките на своята обсадна кула, които бяха запълнили рова почти до ръба, да се добере до стената. Дори успя да построи втори дървен заслон, под който войниците му да се намират в безопасност от стрелите на врага, и започна да подкопава крепостната стена. След като не успя, се захвана да пробива дупки в самата стена, накрая се примири с опита си да я изкатери със стълби. Но нищо не помогна. Зимата наближаваше и обещаваше същите студове като предната година. В Пренесте храната беше на привършване и жителите му проклинаха деня, в който така лекомислено бяха отворили портите за сина на Гай Марий.
Самнитската армия изобщо нямаше намерение да се прибира в Езерния. Деветдесет хиляди души на едно място, враговете на Сула се събраха на лагер сред планините край езерото Фуцин, където прекараха близо два месеца в пресушаване на блатата и търсене на фураж за конете. Понтий Телезин и Брут Дамазип бяха отишли до Теан да разговарят с Мутил и тримата подготвиха нов план: самнитите щяха да превземат Рим, без Сула да разбере. Защото, разсъждаваше Мутил, Марий трябваше да бъде оставен сам на съдбата си. Единственият начин да не бъде загубена войната, бе да се превземе самият Рим. Така Сула и Офела щяха да бъдат принудени да започнат на свой ред обсада, която щеше да се проточи и да изпълни врага със съмнение дали Рим няма да заеме страната на самнитите.
Имаше един път през планините, който тръгваше от прохода Мелфа и излизаше на Вия Валерия. Пътеката пресичаше пустите планински била на север от Атина — града, от който започваше проходът Мелфа, — минаваше през град Сора, на бреговете на река Лирис, после през Треба, Сублаквей, за да излезе най-накрая на Валериевия път, източно от град Вария, точно до селски колиби, наречени Мандела. Пътеката беше непавирана и неподдържана, но беше съществувала от векове и лято след лято мнозина планински овчари бяха водили стадата си по нея. Пак по нея вървяха и животните за заколение, водени от стопаните си до латанарийското поле и камеранската долина, където бяха големите римски кланици.