Докато говореше, Сула спря погледа си на Долабела и прочете гнева и обидата в очите му.
— Това искам, това ще бъде — отсече Сула. — Няма време за спорове. Всички сте хвърлили жребия си заедно с мен, дали сте ми правото да решавам всички въпроси вместо вас. Ще изпълнявате каквото ви наредя. Това, което очаквам от вас, е да се биете с нужното желание.
Долабела застана до вратата и даде път на другите трима да излязат от стаята, след което се върна при Сула.
— Може ли няколко думи насаме, Луций Корнелий?
Макар да беше патриций и да принадлежеше към стария генс Корнелия, Долабела нямаше нищо общо с най-видните издънки на фамилията — Сципионите или Лентулите, не беше близък роднина и на Сула. Това, което го оприличаваше на съименниците му беше невзрачният му вид — дебели, зачервени бузи, гъсти вежди и твърде раздалечени очи. Амбициозен и според мълвата, безскрупулен, Долабела, заедно с първия си братовчед, Долабела Младши, беше решен да извоюва власт и известност и за своя клон от фамилията.
— Бих могъл да те проваля, Сула — каза той. — Достатъчно ми е да ти попреча утре да спечелиш сражението. Веднъж да сменя страната, бъдещите ми приятели много бързо ще забравят, че някога съм бил с теб.
— Давай нататък! — подкани го Сула, когато Долабела направи малка пауза да прецени ефекта от думите си.
— И все пак съм съгласен да изпълня заповедта ти и да позволя на младия Крас да застане по-високо от мен в командването. При едно условие.
— Което е?
— Догодина да ме предложиш за консул.
— Дадено! — съгласи се Сула. Долабела примигна от учудване.
— Не си ли изненадан?
— Нищо не може повече да ме изненада, драги Долабела — изпрати легата си Сула. — Пък и в този момент малко ме е грижа кой ще бъде консул догодина. Важното е кой ще командва утре войската. Сега се убеждавам, че правилно съм предпочел Марк Крас. Лека нощ!
Седемстотинте конници под командването на Октавий Балб се озоваха край Страбоновия лагер няколко часа след изгрев-слънце. Беше първият ден на ноември. Балб не би могъл сам нищо да постигне, пък дори да му беше заповядал сам Юпитер. Конете му бяха до такава степен изтощени от бесния галоп, че едва се държаха на краката си. Ездачите бяха слезли на земята и се опитваха с благи думи да им вдъхнат кураж и воля. Именно по тази причина Балб предпочете да спре войската си сравнително далеч от палисадите на лагера, все едно тепърва се готви за мощна атака! Подреди конницата си, сякаш представляваше ударният авангард на армията и по негова заповед хората му започнаха да си разменят заповеди и съобщения с несъществуващата пехота зад гърба си.
Очевидно врагът не бе започнал още щурма срещу града. Колинската порта стърчеше самотна със затворени врати и спусната решетка. Между бойниците на двете кули и крепостните стени стърчаха главите на множество защитници. Появата на Балбовата конница бе предизвикала внезапно раздвижване сред самнитската войска, легионите се изнизваха през югоизточната порта и се строяваха като за отбрана срещу римската конница. Доколкото можеше да види Балб, врагът не разполагаше с конница, а това беше голямо улеснение.
Всеки от войниците му носеше вързана за левия край на седлото си кожена кофа за вода. Докато най-предната редица даваше вид, че готви стремително нападение и заблуждаваше врага, че пехотата се крие зад хълма, останалите конници тичаха напред-назад до близките извори, за да напълнят кофите и да напоят и разхладят с тях конете. Веднъж да се съвземат животните, Октавий Балб възнамеряваше да се остави събитията сами да се наредят. Толкова беше успешна лъжливата му маневра, че още нищо не се беше случило, когато четири часа по-късно на бойното поле пристигна самият Сула начело на цялата си пехота. Легионерите му се намираха кажи-речи в същото състояние, както и конете на Балбовата дружина — изтощени, задъхани, със смазани крака и треперещи колене. Бяха пробягали повече от трийсет километра, при това по нагорнище.
— Е, днес поне няма да можем да нападнем — отбеляза Вация, след като Сула и легатите му се отделиха, за да огледат терена и да определят общата тактика.
— Защо не? — попита Сула.
Вация го изгледа с недоумение.
— Защото са твърде изморени, за да се бият!
— Може и да са изморени, но ще се бият — заяви Сула.
— Не можеш, Луций Корнелий! Ще загубиш!
— Мога и няма да загубя — отсъди мрачно той. — Виж какво, Квинт Сервилий, трябва да се бием още днес! Войната трябва най-после да свърши, сега му е и мястото, и времето това да стане. Самнитите знаят, че сме изминали огромно разстояние, сигурни са, че днес е техният шанс да ни сразят. Ако не се сражаваме днес, когато ще са най-склонни да ни подценят, тогава кога? Какво ще им попречи още тази нощ да си съберат нещата и да изчезнат? Може би няма да ги видим в продължение на месеци? Може би ще изчакат до пролетта, до лятото, до другата есен? Не, Вация, трябва да се бием още днес. Защото това е денят, в който самнитите ще се изкушат да влязат в открито сражение с нас.