— Можеш, но не обещавам, че ще я изпълня.
— Нека отида в Рим и намеря Марк Марий Гратидиан! Искам неговата глава. Ако младият Марий разбере, че и братовчед му е мъртъв, той ще знае, че цял Рим е в твои ръце и по-нататъшна съпротива е безсмислена.
— О, Катилина, ти си една от най-безценните ми придобивки! Колко те обичам! Гратидиан не беше ли твой шурей?
— Беше — наблегна на миналото време Катилина. — Жена ми умря скоро след като дойдох в твоя лагер.
Това, което премълча, бяха подозренията на Гратидиан, че зет му е убил жена си заради нова любов.
— Е, така или иначе Гратидиан ще умре — вдигна рамене Сула и обърна гръб на Катилина. — Нека главата му стане част от колекцията, която Офела ще подари на младия Марий.
След като свършиха с належащите въпроси, Сула, Вация и легатите, които ги бяха придружили, седнаха с Крас, Торкват и войниците от дясната половина, за да отпразнуват победата. В това време Антемна догаряше, а Луций Сергии Катилина бързаше да свърши своите зловещи дела.
След обилната закуска Сула се върна при войската си под стените на Рим, но така и не пожела да влезе в града. Вместо това прати глашатай да свика заседание на Сената в храма на Белона, на Марсово поле. По пътя за храма той се спря да провери дали шестте хиляди пленници са под стража във Вила Публика (която също се намираше на Марсово поле) и даде нови разпореждания. След това продължи по пътя си, спря на пустото и не особено приветливо празно пространство пред храма, което символизираше „вражата територия“, и слезе от мулето.
Никой сенатор не посмя да пренебрегне поканата на Сула, затова вътре в храма го чакаха стотина души. Всички стояха прави, изглеждаше им неуместно да чакат появата му седнали на сгъваемите си столове. Неколцина сенатори изглеждаха по-скоро спокойни — Катул, Хортензий, Лепид, други бяха направо ужасени — неколцина от рода на Валерий Флаците, от Флавий Фимбриите, от Папирий Карбоните; повечето обаче бяха безразлични.
С доспехи, но гологлав, Сула мина между редиците на чакащите сенатори и се качи на подиума със статуята на Белона, която беше изваяна според сравнително новата мода всички стари римски божества да придобият човешки образ по подобие на гръцките си роднини. Богинята беше облечена за бой и двамата със Сула си бяха лика-прилика, особено със зловещите си, жадни за кръв погледи. И все пак Белона притежаваше известна красота и изящество, които напълно липсваха на Сула. За повечето присъстващи видът му беше шокиращ, но никой не посмя да изрази чувствата си. Оранжевата му перука беше леко изкривена, алената му туника беше мръсна, червените петна по лицето му изпъкваха като петна кръв на фона на бялата му кожа. Мнозина от сенаторите усещаха мъката да напира в гърлата им, макар и по различни съображения: някои го бяха познавали още навремето и го бяха харесвали, други — просто защото се бяха надявали новият господар на Рим да бъде подходяща личност. За жалост Сула приличаше повече на застарял травестит.
Когато новият господар на Рим заговори, старческите му устни безпомощно трепереха, много от словата му останаха неразбираеми за слушателите.
— Виждам, че съм закъснял със завръщането си! — започна Сула. — Вражата територия е пълна с плевели, градът се нуждае от свежа боя, пътищата са разбити, перачките използват Вила Публика, за да простират прането си. Няма що, добре сте се грижили за Рим! Глупаци! Негодници! Магарета!
Речта му продължи със същия обиден, саркастичен, злобен тон… Думите му обаче се изгубиха сред грозния вой от човешки стенания, които се понесоха откъм Вила Публика — викове, крясъци, молби. На няколко десетки метра от храма умираха хора! Сенаторите се размърдаха, започнаха да си шепнат един на друг и да си разменят изплашени погледи.
Също тъй внезапно, както беше почнала, зловещата шумотевица изведнъж замлъкна.
— Какво, овчици мои, да не би да се изплашихте? — изсмя се Сула. — Няма причина да се страхувате! Моите хора просто раздадоха заслуженото на неколцина престъпници.
След което слезе от подиума пред статуята и отново подмина всички присъстващи, все едно бяха прозрачни.
— О, богове, той наистина е в лошо настроение! — сподели Катул пред зет си Хортензий.
— Като го гледам на какво е заприличал, никак не се учудвам — съгласи се той.
— Доведе ни тук само за да чуем това с ушите си — отбеляза Лепид. — Кого „наказваше“ според вас?
— Военнопленниците — предположи Катул.
Както се оказа в крайна сметка, докато Сула говореше пред Сената, войниците му бяха екзекутирали с всичките шест хиляди пленници.
— Отсега нататък ще гледам да се държа крайно почтително и възпитано — зарече се Катул.