Мутил беше научил новината за битката при Колинската порта още на другия ден. Толкова силно се беше развикал, че чак Бастия бе дошла да види какво му става.
— Изгубено, всичко е изгубено! — плачеше той пред нея, забравяйки за обидите и униженията, които му беше нанесла. Тя беше единственият човек, с когото бе обвързан на този свят. — Армията ми е погубена! Сула победи! Сула ще стане цар на Рим, а Самний ще изчезне завинаги!
Бастия изгледа за известно време безпомощния си съпруг на кушетката. Не направи нито жест на утеха, не изрече нито дума, за да го успокои; просто стоеше неподвижна с широко отворени очи. Изведнъж в погледа на тези очи блесна внезапно решение. Изпълненото й с живот лице замръзна, все едно беше изваяно от камък. Бастия плесна с ръце.
— Да, господарке? — обади се слугата от вратата, натъжен при вида на плачещия господар.
— Намери германеца и приготви носилката — заповяда тя.
— Господарке? — изненада се гъркът.
— Не стой като статуя. Наредих ти нещо, веднага го изпълнявай!
Той тежко преглътна и хукна да дава разпореждания. Мутил избърса сълзите си и вдигна очи към жена си.
— Какво става?
— Става това, че ти ще се махнеш оттук — процеди през зъби Бастия. — Не искам и аз да участвам в твоя разгром! Искам да запазя къщата си, парите си, живота си! Затова ти ще си отидеш, Гай Папий! Ще си вървиш обратно в Езерния или в Бовиан, имаш си къщи, колкото искаш! Но няма да останеш повече тук! Нямам намерение да страдам и аз покрай теб!
— Не мога да повярвам! — възкликна Мутил.
— Е, налага се да повярваш! Вън!
— Но аз съм парализиран, Бастия! Аз съм твой съпруг и съм парализиран! Ако няма повече любов в сърцето ти, не е ли останало поне малко състрадание?
— Нито любов, нито състрадание — отвърна му грубо Бастия. — Всичко се дължи на твоите глупави, безполезни заговори срещу Рим. Именно те те лишиха от краката ти, от мъжествеността ти, от децата, които можех да имам от теб, от удоволствието да бъда част от твоя живот. В продължение на почти седем години живях в този дом сама, докато ти кроеше своите велики планове в Езерния. Благоволяваше да ме навестяваш от време на време, за да ми нареждаш като на слугиня… Не, Гай Папий Мутил, всичко помежду ни е свършено! Напусни дома ми!
Неспособен да приеме толкова много нещастия наведнъж, Мутил дори не протестира, когато слугата му го вдигна от кушетката и го пренесе през входната врата до носилката, която чакаше на улицата. Бастия го беше последвала със своето изражение на горгона — красива и зла едновременно, с поглед, способен да вкамени всеки, който я зърне. Толкова бързо затръшна вратата подир Мутил, че едва не събори германеца.
Гай Папий Мутил носеше на кръста си боен кинжал, който да му напомня за времената, когато се сражаваше начело на самнитската армия. Извади го, притисна глава към вратата и си преряза гърлото. Кръвта плисна, изцапа вратата и се събра на огромна локва в краката на крещящия германец. Цялата улица се изпълни с любопитни съседи. Последното, което Мутил видя, беше отново образът на горгоната — негова съпруга, която бе отворила вратата, колкото да се облее с кръвта му.
— Проклета да си, жено! — опита се той да изрече.
Но Бастия не го чу. Не изглеждаше ужасена, изплашена или изненадана. Остави вратата отворена и заповяда на разплакания роб да внесе господаря в преддверието. Щом слугата положи тялото на пода, Бастия му нареди:
— Отрежи му главата! Ще я пратя като подарък на Сула.
Тя удържа на думата си и наистина прати главата на покойния си съпруг на Сула. Но разказът на умопомрачения гръцки слуга, когото бе пратила да занесе главата на Мутил, не го зарадва. Сула предаде отсечената глава на един от военните трибуни от щаба си и с безчувствен тон нареди:
— Да се убие жената, която ми прати това. Не искам тя да живее.
И така, сметките бяха почти разчистени. С изключение на луканеца Марк Лампоний всички, които се бяха опълчили на завръщането на Сула в Италия, бяха мъртви. Да беше пожелал, Сула спокойно можеше да се обяви за цар на Рим.
Но той изнамери друго решение, по вкуса на човек с неговите разбирания, който във всичко и навсякъде защитава старите републикански нрави и традиции. С това решение и лишен от царски амбиции, той подкара магарето си към Големия цирк.
Беше стар и болен. В продължение на петдесет и осем години беше преодолявал трудности. Злощастните случайности и събития, които го бяха преследвали, неизменно го бяха лишавали от заслужената радост и чувството за справедливост, които беше търсил, бяха го отдалечавали отново от мястото в римското общество, което му се полагаше по рождение. Никой не му беше предлагал да избира, никой не му беше посочил пътя как да се издигне законно и почтено. При всеки нов обрат в живота си Сула се беше сблъсквал с ново препятствие, което го караше отново и отново да заобикаля закона и моралните предписания. Дори и в този миг яздеше в обратната на желаната посока, беше се превърнал в развалина, душата му се разкъсваше между триумфа и усещането за непоправима загуба. Той беше господар на Рим. Пръв сред римляните. Бе получил най-после това, което му се полагаше. Но разочарованията на възрастта, грозотата и приближаващата смърт го изпълваха с горчива тъга, разваляха удоволствието му, подсилваха болката. Колко късно дойде тази горчива и двусмислена победа.