— Знам това много добре — напомни му Сула.
— Луций Корнелий, със сигурност виждаш не по-зле от нас къде е проблемът! — вдигна ръце в жест на отчаяние Катул. — Пий се запъва и заеква при всяко изречение, което произнася! Ако наистина той стане върховен понтифекс, една-единствена церемония ще продължи до края на живота ни!
— Това ми е ясно — отвърна му с разбиране Сула. — Не забравяйте, че и аз ще трябва да присъствам на всяка церемония. — Той вдигна рамене. — Това, което мога да кажа, е, че вероятно Великият бог иска от нас необичайна жертва. Ако е така, то е като наказание, задето досега не сме изпълнявали както подобава дълга си към боговете. — Той взе треперещата ръка на Метел Пий. — Разбира се, мили Прасчо, ти можеш да откажеш. Никъде в религиозните ни закони не е писано, че нямаш право на мнение.
Прасчо използва свободната си ръка да вдигне края на тогата и да избърше сълзите си. Пое дълбоко дъх и заключи:
— Съгласен съм, Луций Корнелий, щом Великият бог го иска от м-м-мен.
— Ето, виждаш ли? — потупа го Сула. — Заекна чак на последната дума! Трябват ти само упражнения, Прасчо мили! Упражнения!
Вътре в Сула смехът напираше толкова силно, че диктаторът побърза да се сбогува с делегацията и хукна обратно към кабинета си. Заключи се. Хвърли се на кушетката, обви с ръце тялото си и започна да се смее. От смях дори не можеше да си поеме въздух, затова се претърколи на земята и продължи гръмогласно да се залива, ритайки с крака. Продължаваше да се смее, защото знаеше, че ауспициите наистина бяха благоприятни. Това беше истинско правосъдие, съвсем в духа на Юпитер. Всеки щеше да си получи заслуженото. Включително и Луций Корнелий Сула.
На декемврийските иди група от шейсет души — членове на висшите и нисшите жречески колегии опитаха да се поберат във възтесния храм на Юпитер Феретрий.
— Отдадохме уважение на боговете — посрещна ги Сула. — Не мисля, че ще ни се обиди, ако поговорим под открито небе.
Самият той седна на ниската каменна ограда, която отделяше някогашното убежище — тъй наречения Азилум, основан от Ромул — от градините по склоновете на Капитолия и Арксм и даде знак на останалите да се настанят на тревата.
Това, разсъждаваше сломеният от мъка Прасчо, беше най-странните черти в характера на Сула: можеше да облича и най-дребните детайли с тържественост, а след това, какъвто беше случаят, да се отнася към най-сериозните въпроси с пълно безразличие. За минувачите, за всички онези мъже и жени, които задъхани изкачваха Гемониевата стълба, забързани по краткия път между Форума и Марсово поле, римските жреци изглеждаха повече като група ученици, скупчили се да чуят поредната беседа на учителя си философ; или може би — на едно голямо семейство, което чака да чуе някоя важна мъдрост от устата на уважавания баща, чичо, дядо или братовчед.
— Какво ще ми докладваш, Гай Аврелий? — обърна се Сула към Кота, който седеше в средата на първата редица.
— Най-напред, Луций Корнелий, да си призная, че задачата беше изключително трудна. Навярно си в течение, че младият Цезар фламин Диалис е мой племенник?
— Както между другото е и мой, макар и по сватовска линия — напомни му невъзмутимо диктаторът.
— Тогава нека ти задам друг въпрос. Смяташ ли да проскрибираш и фамилията на Цезарите?
Без особено желание Сула си спомни Аврелия и решително поклати глава.
— Не, Кота, нямам подобно намерение. Цезарите, които бяха мои шуреи преди години, вече не са между живите. Те никога не са извършвали престъпления срещу народа и държавата, макар да бяха съюзници на Марий. Но за това си имаха причини. Марий подпомогна финансово семейството, връзките им с него бяха въпрос на семейна чест и признателност. Вдовицата на стария Марий е леля на момчето, нейната сестра беше моя първа съпруга навремето.
— Но ти си проскрибирал семействата и на Марий, и на Цина.
— Точно така.
— Благодаря — рече Кота с видимо облекчение. Покашля се и започна: — Младият Цезар беше само на тринайсет, когато тържествено и официално встъпи в длъжността на личен жрец на Юпитер Оптимус Максимус. Отговаряше на всички критерии, с изключение на един: беше патриций, родителите му бяха все още живи, но не беше женен за патрицианка с двама живи родители. Марий обаче му намери невеста, за която той беше оженен непосредствено преди церемонията по освещаването си като жрец. Негова съпруга стана малката дъщеря на Луций Корнелий Цина.
— На колко години беше тя тогава? — попита Сула и щракна с пръсти на прислужника си, който мигновено му подаде селска сламена шапка. След като си я сложи, Сула заприлича на провинциална дама.