Тринайсет часа бяха нужни, за да се проведе цялата децимация. Последните екзекуции се извършиха по тъмно, на светлината на факли. Най-накрая Крас можа да остави да почиват войниците — зрители, които цял ден не бяха подгъвали крак, за да наблюдават наказанията. Седемстотин и петдесетте тела на екзекутираните бяха струпани на трийсет клади, където бяха изгорени. Но вместо да бъде пратена на близките, пепелта на всеки от тях беше изхвърлена в помийните ями. Цялото имущество на убитите се конфискуваше в полза на държавната хазна, която трябваше да са възстанови загубеното бойно снаряжение.
От присъствалите на тази първа децимация от десетилетия никой нямаше да я забрави или да остане такъв, какъвто е бил преди нея. Повечето свидетели на масовата екзекуции бяха като белязани за цял живот. Дезертьорите трябваше да се прегрупират в четиринайсет кохорти с непълен състав, трябваше да преглътнат страха си и с действията си на бойното поле да докажат, че не заслужават съдбата на другарите си. Преди армията да тръгне на поход, от Капуа пристигнаха още седем кохорти от новобранци, които бяха обединени с четиринайсетте и сформираха два пълноценни легиона. И понеже за Крас легионите си оставаха все така чужди, командването им беше предадено отново на военните трибуни. Цезар, като избран с най-много гласове, стоеше начело на командването на Първи легион.
Докато Крас избиваше онези, които не намериха достатъчно смелост да излязат срещу армията на Спартак, самият Спартак организираше траурни игри в памет на Крикс под стените на град Венузия. Нямаше навик да прибира пленници, но след злощастната за Марк Мумий битка при Фирм Пицен той подкара като стадо пред себе си триста, че и повече души от консулските легиони. По целия път до Венузия триста души трябваше да изучават гладиаторския занаят, половината като гали, половината като траки, облечени в лъскави доспехи и бяха извадени на арената да се бият до смърт в памет на убития Крикс. Последният оцелял от гладиаторите беше екзекутиран по римски образец — първо го биха с камшик, а сетне му отсякоха главата. След като се опи от кръвта на тристате човешки жертви, сянката на Крикс потъна в заслужен покой.
Погребалните игри имаха и друга цел: войската да си почине и Спартак да използва времето, за да установи личен контакт с онези, които бяха намерили място в легионите му. Трябваше да убеждава мнозина, че единственият възможен дом за всички е остров Сицилия. Бунтовниците бяха опразнили всички хамбари и силози по пътя си, бяха натоварили на каруците в обоза планини от сирене, варива, зеленчуци и всякакви по-трайни плодове, бяха подкарали със себе си цели стада от овце и прасета, гъски и кокошки, и така си бяха осигурили повече провизии, отколкото би си позволила всяка редовна римска армия. Но зимата наближаваше, затова Спартак бързаше да прехвърли бунтовниците в Сицилия, преди да са настъпили студовете.
През декември армията продължи на юг и излезе на тарнетския залив, където беззащитните селяни, които обработваха плодородната равнина, трябваше да изгубят цялата си зимна реколта заедно с ранните зимни зеленчуци. При Турий — град, който Спартак беше плячкосал още в началото на своите обиколки из Италия, — бунтовниците свиха навътре в сушата, изкачиха долината на река Кратида и излязоха на Вия Попилия. Никъде не ги дебнеха римски войски. Без да бързат, бунтовниците пресякоха планината Брутий и слязоха при малкото рибарско пристанище Сцилей.
От другата страна на тесния проток се показваше Сицилия, отвъд една морска ивица, широка колкото голяма река. Но колко опасно бе пътуването през тази тясна морска ивица! В дълбините се бяха спотаили двете митични чудовища — Сцила и Харибда. До самия залив на Сцилей Сцила тракаше с безбройните си зъби — по три реда във всяка от устите на шестте й глави, докато кучешките глави, които стърчаха от корема й, надаваха своя пронизителен вой. Но дори някой кораб да успееше да мине, докато Сцила спи, той щеше да се натъкне на Харибда, която щеше да го погълне в своята бездънна паст, изсмукваща всичко в огромен световъртеж.