Когато изчете и последното изречение, Цезар прихна да се смее.
— Тоя какво иска? — попита той, като върна писмото на Крас. — Да няма нужда от заем?
— На него не бих дал никога — рече Крас. — На Верес му се вижда краят.
— Надявам се да си прав! Откъде знае подробности какво се е случило между Спартак и пиратите?
Крас се ухили и в същия миг лицето му се подмлади, а в очите му заиграха палави искрици.
— О, предполагам, че всичко са му разказали, след като е поискал своя дял от двете хиляди таланта.
— Мислиш ли, че наистина са му дали нещо и на него?
— Без съмнение. Нали тъкмо той им позволява да използват Сицилия за своя?
Двамата седяха в палатката на главнокомандващия, в укрепения лагер при град Терина, някъде по протежението на Попилиевия път. Намираха се на сто и петдесет — двеста километра от Сцилей. Беше началото на февруари, зимата най-сетне бе дошла. Двамата се топлеха на запалените мангали.
Защо Марк Крас бе избрал от всички свои офицери тъкмо двайсет и осем годишния Цезар за компания, никой от легатите му не можеше да си обясни, затова се водеха и безконечни спорове. В интерес на истината пренебрегнатите офицери по-скоро се учудваха, отколкото обиждаха. Крас не беше човек с приятели — преди да започне да кани по-често при себе си Цезар, той бе прекарвал времето си в усамотение, затова и никой колега на Цезар не можеше да се чувства пренебрегнат. Ако останалите недоумяваха, то беше заради неестествения характер на подобна дружба. Между Крас и Цезар имаше шестнайсет години разлика, единият беше алчен, другият — небрежен спрямо всичко материално, единият се интересуваше от литература и изкуство, другият напълно нехаеше. Хора като Луций Квинкций познаваха Крас от години, бяха участвали заедно с него във всякакви политически и търговски игрички, но така и не бяха успели да се нарекат негови близки приятели. Но сега, след като бе привикал военните трибуни два месеца по-рано от обичайното, той сам бе потърсил контакт с Цезар и младежът не беше отказал.
Всъщност обяснението беше елементарно. И Крас, и Цезар си даваха сметка, че влиянието им ще продължава да расте и за в бъдеще, тъй като и двамата имаха едни и същи политически амбиции. Ако не бяха усетили, че са сродни души, едва ли щяха изобщо да разговарят. Но след като се бяха опознали, това, което откриваха един у друг, ги правеше още по-близки. У Крас коравият характер личеше отдалеч, но той се откриваше и у младия, чаровен Цезар; ако Крас беше изгубил всякакви илюзии относно събратята си римски аристократи, същото важеше и за Цезар; ако Крас гледаше във всяка ситуация да действа по най-прагматичния начин, същото вършеше и Цезар; ако Крас мразеше лукса и разкошния живот, това важеше и за Цезар.
Разликите между двамата бяха съвсем повърхностни, затова пък до такава степен се набиваха в очи, че криеха приликите: Цезар Хубавеца си беше спечелил репутация сред слабия пол, граничеща с легендите — за разлика от него Крас никога не изневеряваше на жена си. Цезар беше сред блестящите представители на изящната мисъл, докато Крас предпочиташе простотата. Двамата бяха странна двойка. Така поне отсъждаха всички техни странични наблюдатели, които започнаха да усещат политическата тежест на Цезар. Ако не беше човек с тежест, защо Марк Крас ще си губи времето с него?
— Довечера ще вали сняг — каза Крас. — А на сутринта тръгваме на поход. Вместо да се спираме пред снега, нека го използваме.
— Ще бъде толкова по-добре — въздъхна Цезар, — ако календарът ни се съобразяваше с годишните времена! Понякога се нервирам само при мисълта как може такова нехайство!
Крас го погледна учуден.
— Какво те безпокои?
— Това, че вече се водим февруари месец, а навън тепърва става студено.
— Говориш като грък. Стига човек да знае датата и да протегне ръка през вратата да усети колко е студено, какво значение има?
— Има значение за това, че сега всичко е една бъркотия! — ядосваше се Цезар.
— Ако светът не беше такава бъркотия, човек трудно би направил пари.
— Искаш да кажеш, трудно би скрил направените пари — усмихна се младият мъж.
Когато наближиха Сцилей, съгледвачите съобщиха, че Спартак и войската му все още са на малкия полуостров встрани от пристанището, но имало изгледи в съвсем скоро време да се преместят. Бунтовниците били изяли всички запаси на областта.
Крас и Цезар вървяха най-отпред на колоната, където бяха строителните части и тяхната конна охрана. Крас разчиташе на конницата си, защото знаеше, че Спартак не притежава такава. Беше опитал да научи част от пехотата си да язди кон, за целта дори се бе опитал да обязди дивите коне из планините и горите на Лукания, но нито хората, нито животните се оказаха склонни да свикнат едни с други.