— О, да, разбира се — съгласи се Цезар. — Ти какво си научил за него?
— Почти всичко, освен истинското му име. То може да си остане завинаги в тайна. Някой тъп архивист, който е решил, че Табулариумът на Сула трябва да се пълни не само с военни архиви, но и с всякакви други глупости, просто е оставил свитъците със списъците на влажно място. Мастилото се е размазало и нищо не се чете. Питах Косконий, но той не си спомня имена. В момента се опитвам да намеря младшите трибуни в армията му.
— Успех! И те няма да си спомнят имена.
Крас изсумтя, което може би трябваше да се изтълкува като смях.
— Знаеше ли какви легенди се разправяха за него в Рим? Че бил тракиец?
— Е, всички знаят, че е тракиец. Тракиец или гал — трета възможност няма — засмя се на свой ред Цезар. — Но аз самият предполагам, че слуховете се разправят от приближени на сената.
Крас се спря на едно място и се обърна да изгледа Цезар. Очевидно приятелят му го беше изненадал.
— Ама ти наистина си бил умен!
— Така е, умен съм.
— Е, не смяташ ли, че сенатът си има основания?
— Смятам — рече Цезар. — Напоследък ни се струпаха твърде много римляни — изменници. Би било глупаво да допълваме списъка на Марий, Цина и Серторий. По-добре да го изкараме тракиец.
— Ха!
— Ще ми се да го видя как изглежда!
— Може и това да стане, когато го принудим да влезе в сражение. Яздел едър сив кон на бели петна. Конят бил оседлан с червено кожено седло, имал е червени юзди. Спартак го наследил от претора Вариний. Освен това Касий и Манлий са разговаряли с него, затова разполагаме с подробно описание. Имал запомнящ се вид — висок, едър и русокос.
Между римляни и спартаковци се започна тежък двубой, който продължи повече от месец. Спартак се опитваше да пробие през укрепленията на Крас, но той упорито го отблъскваше. В римския щаб си даваха сметка, че хранителните запаси на бунтовниците трябва да са на привършване. Това си пролича в деня, когато цялата армия на Спартак — Цезар я изчисляваше на седемдесет хиляди души — се втурна по цялата дължина на вала. Най-накрая Спартак реши, че е напипал слабото място на римляните около средата на палисадата — под напора на подземните води ръбовете на защитния ров се бяха срутили и ямата беше запълнена догоре. Той поведе войската през засипания ров, бунтовници, те дори успяха да прехвърлят стената, колкото да попаднат в подготвения капан. Дванайсет хиляди души загинаха, преди Спартак да заповяда отстъпление.
Като отговор тракиецът, който не беше тракиец, реши да подложи на показни изтезания малцината пленници, които следваха армията му още от битката с Гелий и Клодиан. В близост до местата, където римляните бяха се съсредоточили най-много войници, по няколко души измъчваха пленниците с нажежени маши и шишове. Нека защитниците по укрепленията видят с очи мъченията на техните другари и чуят с ушите си болезнените им стенания. Но след като бяха наблюдавали и дори участвали в децимацията преди няколко месеца, легионерите на Крас се страхуваха най-много от самия него. Бедните пленници бяха изпържени пред погледите на своите съграждани, но войската предпочете да запуши очи, да закрие очи и да се прави, че нищо не е станало. В изблик на отчаяние Спартак извади пред редиците най-високопоставения си пленник — първия центурион на втория легион на Гелий Попликола. Закова го с пирони за дървен кръст и го поби насред полето, без да се смили преди това да натроши краката му, та да умре по-бързо. Единственото, което Крас стори, бе да нареди на най-добрите си стрелци с лък да убият центуриона отдалеч.
Дойде март месец и Спартак прати Алузо да преговаря за условията, при които бунтовниците да се предадат. Крас я прие в собствената си колиба в присъствието на всички легати и военни трибуни.
— Защо самият Спартак не дойде? — попита той.
Тя му отвърна с престорена усмивка.
— Защото без мъжа ми бунтовниците ще се пръснат на всички страни. А Спартак ти няма доверие, Марк Крас, дори след като постигнем примирие.
— Изглежда е поумнял, откакто пиратите му измъкнаха двете хиляди таланта.
Но Алузо не отговори, дори не удостои с поглед римлянина. Във външния й вид, разсъждаваше Цезар, докато я наблюдаваше отстрани, нямаше нищо случайно — тя се бе постарала да се представи като самото въплъщение на варварството в очите на римляните — традиционалисти, с които щеше да разговаря. Лененожълтата й коса се спускаше на гърба й, облеклото й се състоеше от тъмна, почти черна туника с дълги ръкави. По ръцете и краката си, върху ръкавите и крачолите, носеше купища златни гривни, на ушите й висяха тежки обици, пръстите й бяха отрупани с пръстени. На врата си Алузо носеше наниз от птичи черепи, докато на обкования със злато колан бяха окачени зловещи трофеи — човешка ръка, по чиито пръсти все още се забелязваха ноктите и парченца плът, детско черепче, гръбначния стълб на кутре или котка с опашката. Всичко това се допълваше от вълчата кожа, която Алузо бе вързала за лапите пред гърдите си. Главата на вълка с оголени зъби и скъпоценни камъни вместо очи се взираше в околните.