Най-голямо удоволствие на всеки войник от легионите на Крас беше намереният обоз — вътре все още се пазеха петте орела, които Спартак беше отнемал при победите си над различните римски армии, както и двайсет и шест знамена на кохорти, и фасциите, принадлежали на петима претори.
— Погледни само! — сияеше от щастие Крас. — Има ли по-прекрасна гледка от това?
Сега той трябваше да докаже, че при нужда може да се придвижва и бързо. Луций Квинкций му прати вест, че заедно със Скрофа са попаднали в капан — без да са претърпели големи загуби — и че Спартак все още бил близо до тях.
Крас се притече на помощ.
Голямото начинание беше пропаднало. Спартак бе останал само с част от огромната си доскоро войска и вървеше нагоре по течението на река Танагър. Единственото, което можеше да се похвали, че притежава, бяха Алузо и синът му.
След като успехът срещу Квинкций и Скрофа се оказа скромен — конницата на римляните, по-бърза и маневрена от пехотата, бе успяла да прикрие двата легиона и да им отвори път за отстъпление, — Спартак нямаше намерение да се изтегля надалеч. В района се беше натъкнал на три градчета, които имаха с какво да нахранят войската поне на първо време. Но какво щеше да го чака в съседната долина и по-нататък, той не знаеше. Наближаваше пролет, хамбарите бяха поопразнени, а зеленчуци още нямаше; дори кокошките изглеждаха някак мършави, а прасетата се бяха изпокрили из дълбоките гори. Някакъв неприятен тип от Потенция беше бил километри път, само и само да посрещне Спартак и да му съобщи, че в Брундизий очаквали всеки момент да пристигне Варон Лукул с цялата римска армия от Македония — сенатът вече му бил наредил да се присъедини незабавно към Крас.
— Дните ти са преброени, гладиаторе! — хилеше се в лицето му непознатият. — Рим е непобедим!
— Би трябвало да ти прережа гърлото! — рече му с досада гладиаторът.
— Хайде, направи го! Това и очаквах! И не ме е грижа!
— Тогава няма да ти окажа честта да умреш като достоен човек. Върви си у дома!
Алузо ги слушаше. След като непознатият си тръгна обратно, тя се доближи до Спартак и го погали нежно по ръката.
— Всичко свършва тук.
— Знам, жено.
— Виждам те как падаш насред бойното поле. Но не виждам смъртта ти.
— Ако падна в сражение, значи съм умрял.
Беше изморен до смърт, а и катастрофата при Сцилей все още го измъчваше. Как можеше да погледне хората в очите, след като само заради неговите грешки и нехайство Крас бе успял да ги натика в този капан? Жените и децата бяха изчезнали завинаги, никой никога повече нямаше да ги види. Навярно всички бяха измрели от глад из голите поля на Брутий.
Спартак си даваше сметка, че пътят към Брундизий е затворен за него. Крас държеше под контрола си Вия Попилия; новината за разгрома на Каст и Ганик беше достигнала Спартак още преди да нападне из засада Квинкций и Скрофа. Нямаше къде да отиде. Оставаше му само да излезе за последен път на бойното поле. Той се радваше, че мигът наближава… Нито се беше раждал, нито се беше учил да поема такава огромна отговорност, да ръководи съдбите на толкова хиляди души. Той си оставаше най-обикновен римлянин, родом от Италия, израсъл по склоновете на Везувий. Никой не бе очаквал от него друго, освен да прекара живота си в родния край, заедно с баща си и брат си. За кого се беше помислил, та си постави за цел създаването на нова нация? Нито беше благородник по потекло, нито се беше показал усърден в учението. И все пак, имаше нещо достойно в това един обикновен римлянин да умре като свободен гражданин на бойното поле; Спартак никога повече нямаше да стъпи в затвор. Никога.
Когато се разбра, че Крас и армията му наближават, той отведе Алузо и сина си в каруца, теглена от шест мулета. Каруцата се намираше достатъчно далеч от мястото, където възнамеряваше да даде сражение на римляните. Би предпочел семейството му да замине незабавно, но Алузо отказа, заявявайки, че трябва да види с очите си изхода от битката. В закритата част на каруцата се намираха купища злато, сребро и всякакви други съкровища. Те щяха да позволят на Алузо и момчето охолен живот до старини. Че и двамата ги грозеше смърт, Спартак добре си даваше сметка. И все пак съдбата им беше в ръцете на боговете, а те никога не разкриваха своите истински намерения.
Около четиридесет хиляди бунтовници се строиха, за да посрещнат удара на Крас. Спартак не държа реч преди сражението, но войската му оглушително го поздрави, докато той обикаляше редиците й на своя сив Бациат. Гладиаторът застана под символа на народа му — скачащата риба, свалена от шлема на гладиатора-гал. Спартак се обърна, както стоеше на седлото, и вдигна юмруци към небето. Скочи от коня и извади меча си — същия извит меч, с който се бе сражавал по гладиаторските арени навремето. Затвори очи, вдигна меча и с все сила го заби във врата на Бациат. Кръвта шурна, но красивият жребец дори не реагира. Като упоено жертвено животно той коленичи на земята, падна настрани и умря.