— Което означава, че освен тези тук, други пленници няма. Какво възнамеряваш да сториш с тях?
— Ще дойдат с нас в Капуа. — Крас говореше все тъй флегматично, но в очите му се четеше убийствен студ. — На Рим не му трябват подобни войни, Цезаре. Това са само допълнителни разходи за хазната. Ако не бяхме с такъв късмет петте орела и петте фасции щяха да бъдат изгубени завинаги — петно върху римското достойнство, което аз самият не бих понесъл лесно. При други обстоятелства хора като Спартак могат, да придобият огромна мощ — в случай, че се намери кой да ги подпомогне отвън. Други биха се опитали да му подражават, без да са наясно що за човек е бил той. Двамата с тебе добре знаем, че Спартак е излязъл от средите на римските легионери, той е много по-близо до Квинт Серторий, отколкото до някой жалък роб, възроптал срещу тормоза. Ако не беше живял в легионите, никога нямаше да стигне толкова далеч. Не искам да го превръщам в герой на робското съсловие. Затова смятам да използвам името му, за да сложа веднъж завинаги край на робските въстания.
— Бих казал, че въстанието беше повече самнитско, отколкото робско.
— Така е. Но самнитите са проклятие, с което Рим ще трябва да се съобразява и за в бъдеще. Докато робите са длъжни да си знаят мястото. И аз ще им го покажа. След като свърша с пленниците, повече никой няма да вдига робски въстания в римския свят.
Цезар беше свикнал да разсъждава бързо и да отгатва намеренията на другите, затова сега беше смутен — така и не знаеше какво всъщност има предвид Крас.
— Как ще го постигнеш? — попита той.
У Крас проговори старият счетоводител.
— Ами виж сега, ние държим точно шест хиляди и шестстотин пленници. Разстоянието от Капуа до Рим е точно сто трийсет и две римски мили, всяка от тях по пет хиляди стъпки. Това прави точно шестстотин и шейсет хиляди стъпки. Като разделим на шест хиляди и шестстотин, ще получим сто стъпки разстояние. Смятам да разпъна бунтовниците на кръстове — от Капуа до Рим по един кръст на всеки сто стъпки. И те ще останат да висят покрай пътя, докато не изгният и не се превърнат на голи скелети.
Цезар ахна.
— Ужасяваща гледка.
— Имам един въпрос — погледна го изпитателно Крас и на устните му се появи усмивка. — Как мислиш, ще е по-добре: дали да наредя всички кръстове от едната страна на пътя или да ги редувам?
— От едната страна на пътя — отговори веднага Цезар. — Имам предвид, ако смяташ да използваш Вия Апия, а не Вия Латина.
— О, да, Вия Апия. Той е абсолютно прав в продължение на десетки мили, а и не пресича големи възвишения.
— Тогава нека бъдат от едната страна на пътя — погледът ще ги обхваща по-лесно — усмихна се на свой ред Цезар. — По въпроса за кръстовете аз вече имам известен опит.
— Чух нещо такова — кимна Крас. — Така или иначе не мога да връча подобна задача на теб, не отива на военен трибун да се занимава с подобна черна работа. Ти си избран от народа магистрат, за мръсната работа си имаме „префектус фабрум“.
Тъй като въпросният „префектус фабрум“ — човекът, който се грижеше за всички технически проблеми около снабдяването на войската, — беше някогашен роб на Крас, научен от бившия си господар на акуратност, Крас и Цезар не се съмняваха, че работата ще бъде свършена както трябва.
И така, в края на юни Крас, неговите легати, старши и младши военни трибуни поеха на коне от Капуа на север по Апиевия път, съпровождани само от една кохорта пехотинци. От лявата им страна се издигаха хиляди дървени кръстове с окачени хора по тях. Крас дори сега не се беше показал великодушен: на нито един от шестте хиляди и шестстотин пленници не беше спестена дългата агония. Всички бяха вързани живи по кръстовете, осъдени да стенат с дни по цялото протежение на пътя.
Имаше хора, които специално дойдоха да видят кръстовете. Някои нарочно доведоха със себе си непослушните си роби да им покажат как господарите се възползват от своите права, щом се наложи. Но мнозина от свидетелите бързаха да се приберат у дома, а онези, които по силата на обстоятелствата трябваше да използват Апиевия път, се радваха, че кръстовете са само от едната страна и могат да гледат на другата. От разстояние гледката не беше толкова потискаща, та мнозина римляни се качваха на Сервиевите стени от двете страни на Капенската порта, за да наблюдават.
Бунтовниците висяха в продължение на осемнайсет месеца. Бавно изгниваха по кръстовете, докато кожата и месата им не се стопиха и не останаха само тракащи кокали. Крас не позволи мъртъвците да бъдат свалени от кръстовете до последния ден от управлението си като консул.