Със сигурност, мислеше си Цезар, след като всичко свърши, никоя друга война в историята на Рим не беше протекла толкова бързо, не беше следвала такива прави очертания и не бе завършила до такава степен в същия дух, в който бе започнала: един поход, започнал с децимация, бе завършил с масово разпъване на кръст.
8
От май 71 г. пр.Хр. до март 69 г.пр.Хр.
Когато Гней Помпей Велики достигна брега на река Рубикон, той не спря армията си. Владееше дял от Агер Галикус, но този дял се намираше вътре в границите на Италия, затова там щеше да се прибере с легионите, пък каквото ще да пише в законите на Сула. Войниците му с нетърпение очакваха да видят домовете си, а сред тях имаше най-много пиценци и умбрийци. Под стените на Сена Галика Помпей прибра войската си в голям лагер и им даде заповед да не го напускат без разрешение на военен трибун. Наобиколи се с кохорта пехотинци и сам продължи към Рим по Вия Фламиния.
Скоро, след като беше напуснал Нарбон по посока новооткрития от него самия проход през Алпите, Помпей най-сетне се беше сетил с каква нова велика задача да се захване. Дори се чудеше как може да не е помислил по-рано. На три пъти му бяха връчвали специално поръчение: веднъж от Сула, два пъти от сената; два пъти беше действал като пропретор, веднъж — като проконсул. Не щеше и съмнение, че тъкмо той е първият сред римляните. Но в същото време никой от римските знатни нямаше да го признае, затова Помпей трябваше да го докаже ясно и категорично пред всички. Единственият начин да постигне целта бе да извърши някое ново посегателство над законите — толкова дръзко и толкова недопустимо за всеки обикновен римлянин, че никой след това дори да не си помисли, че той не е пръв сред римляните.
Той, който си оставаше още обикновен конник, щеше да принуди сената да го направи консул.
Помпей придобиваше все по-пренебрежително мнение за сената, което беше добро дошло предвид омразата му към тази институция още от младежките години. Членовете на сената лесно можеха да се купят, а способността им да се носят по течението бе такава, че едва ли щяха да усетят приближаващия водопад. Когато беше подкарал легионите си от Тарент към Рим, за да си извоюва със сила триумфа от Сула, Сула беше клекнал! Тогава Помпей не беше погледнал на случая с такива очи — Сула имаше толкова голямо обаяние, че бе убедил самия него в неуспеха му, но време беше да осъзнае, че победата бе за Великия, не за Сула. А диктаторът тогава беше доста по-сериозен съперник, отколкото сенатът — сега.
През последната година, прекарана на запад, Помпей бе слушал новините за действията на Спартак с искрено недоумение: макар лично да беше подкупил консулите Гелий и Клодиан, не можеше да повярва, че двамата заедно могат да се окажат толкова безпомощни на бойното поле — вечното им оправдание беше, че войниците им не можели да се справят! На няколко пъти му се искаше на Помпей да им напише писмо, в което да им напомни, че той би се справил по-добре дори ако цялата му армия бъде от евнуси; но все пак се беше сдържал — нямаше смисъл да скъсва връзки, за които толкова скъпо беше заплатил.
Другите две новини, които го застигнаха в Нарбон, допълнително го смаяха — едната му беше съобщена от самите Гелий и Клодиан: сенатът им бил отнел върховното командване във войната срещу Спартак. Втората вест му бе пратена от Филип — след като изнудил сената, Марк Лициний Крас прокарал указа за собственото си назначаване през народното събрание. Командването му се разпростирало над осем легиона, без да се брои конницата. Помпей вече беше воювал с Крас и го смяташе за изключително посредствен пълководец — както несъмнено бяха посредствени и войниците му. Затова писмото на Филип го бе хвърлило в още по-голямо недоумение и дори известно отчаяние. Крас нямаше да се справи със Спартак.
Тъкмо когато напускаше Нарбон, Помпей получи окончателно потвърждение на предишните си впечатления — войската, с която Рим се надяваше да победи Спартак, бе толкова жалка и недостойна, че Крас бе стигнал дотам да коли войниците си! А това, всеки пълководец знаеше от историята и от учебниците по военно дело, съсипваше докрай бойния дух. Нищо не би могло да подейства на войници, които от страх са стигнали до най-суровото възможно наказание. Но пък имаше ли нещо чудно в това, че мудният и не особено интелигентен Крас бе прибягнал до такива грозни методи?