— Тази кранта? — изсмя се презрително той. — Моят държавен кон трябва да бъде бял.
— В интерес на истината конят изобщо не е кранта, Велики. — Варон беше собственик на богати пасбища в областта с най-добрите коне на земята. — Това е едно прекрасно добиче.
— Само защото го е яздил Перперна?
— Само защото е самият себе си.
— Е, за мен не е достатъчно добър.
— Така да е, това ли е наистина най-важната тема за размисъл?
— Да. Ти за какво очакваше да си мисля?
— Това беше моят въпрос! За какво?
— Ами опитай се да познаеш!
Варон свъси чело.
— Мисля, че по едно време се досетих — тогава, когато се сблъскахме с бунтовниците при Форум Попилий. Казах си, че си правиш сметката за поредното специално поръчение и че си доста разочарован от бързия разгром на Спартак. Сега обаче не се сещам!
— Е, Вароне, продължавай да мислиш в тоя дух. Само това ще те посъветвам засега.
Кохортата, която Помпей бе взел със себе си да го пази по пътя, беше съставена изцяло от войници, живеещи в Рим. Той и преди беше доказвал способността си да преценява ситуацията — защо да води със себе си хора, които искат да са близо до домовете си из провинцията? След като кохортата вдигна малък лагер на Вия Ректа, в подстъпите на града, Помпей разреши на войниците да надянат цивилни дрехи и да влязат в Рим. Афраний, Петрей, Габиний, Титурий Сабин и останалите легати продължиха заедно с войниците, също както Варон, нетърпелив да види жена си и сина си.
Самият Помпей остана сам да пази Марсово поле — или поне онзи кът, в който беше настанил кохортата си. Ако погледнеше към града, вляво виждаше друг лагер, по-близо до градските стени. Това беше лагерът на Марк Крас. Изглежда, и Крас беше довел със себе си една кохорта. И той като Помпей бе развял червено знаме над палатката си, за да покаже, че началникът не е напуснал поста си.
Колко тъжно и неприятно… Защо точно в този момент в Италия действаше и друга армия? Пък била тя армия, съставена изцяло от страхливци? Помпей нямаше сериозното намерение да води гражданска война: така и не можеше да привикне с мисълта. Отхвърляше я не толкова от чувство на преданост към родината, колкото, защото като човек не можеше да се отдаде на омраза и отмъстителност като Сула. За Сула не бе имало друг избор, освен да наложи волята си със сила. Рим беше крепостта, в която той съхраняваше душата, честта, извора на живота си. Докато за Помпей тази крепост щеше да си остане завинаги в Пицен. Не, той нямаше да започва гражданска война. Но трябваше да наплаши всички, че точно такива са му намеренията.
Седна и състави следното послание до сената:
„До Римския сенат:
Аз, Гней Помпей Велики, получих от вас преди шест години специално поръчение да смажа бунта на Квинт Серторий в Близка Испания. Както добре знаете, в сътрудничество с моя колега — управителя на Далечна Испания Квинт Цецилий Метел Пий аз успях да потуша въстанието, което доведе и до смъртта на Квинт Серторий, както и на всички други легати, между които изменника Марк Перперна Вейентон.
Не нося със себе си богата плячка. Просто нямаше как да се сдобия с богата плячка в една страна, опустошена от поредица всевъзможни бедствия и политически трусове. Войната в Испания беше война на загуба за Рим. Това е причина да поискам правото да ознаменувам триумф, уверен, че съм изпълнил каквото ми е било наредено, че благодарение на мен хиляди врагове на Рим са намерили заслужена смърт. Искам триумфът ми да се проведе възможно най-скоро, за да мога да се явя като кандидат за консул на предстоящите през квинктил избори в народното събрание.“
Помпей първоначално бе възнамерявал да използва текста като чернова, която Варон да прегледа и изчисти в по-дипломатичен дух. Но след като го прочете няколко пъти, реши, че писмото казва точно това, което му се иска сенатът да чуе. Нека ония знаят с кого си имат работа!
Облегна се доволен на стола си, когато дойде да го навести Филип.
— Чудесно! — зарадва се при вида му Помпей, стана от писалището и стисна ръката (мека, натежала и потна) на гостенина си. — Тъкмо написах едно писмо, което искам да прочетеш. Можеш да го отнесеш в сената от мое име.
— Навярно настояваш за своя заслужен триумф? — предположи Филип и седна с въздишка; носилките се движеха толкова бавно, че бе предпочел да мине целия път от дома си пеша; за негово голямо съжаление, въпреки че навън беше още пролет, жегата беше твърде голяма.
— И за нещо повече — усмихна се Помпей и му подаде восъчната таблица.
— Дай да пийна нещо най-напред.
На Филип му беше нужно известно време да разчете ужасния почерк на Помпей; достигна последното изречение тъкмо в мига, в който отпиваше от чаша разредено със студена вода вино, та чак се задави — Помпей дълго трябваше да го тупа по гърба. Мина време, преди Филип да се успокои и да възвърне гласа си.